Никога не каза на Лисбет за тези случайни любовни похождения. И за какво да ѝ казва? В крайна сметка тя беше тази, която печелеше най-много от новопридобитите му умения.
В края на третата година, след наученото от книгите и откритото чрез личния опит, Атикус вероятно можеше да напише свой собствен еротичен роман. Не го направи само от уважение към Толкин. Призракът на стария професор присъстваше на всеки от любовните уроци – в пълна тишина, без да стряска изкусните учителки. Наистина гледаше с леко ококорени очи, но с уважение и толерантност, което, за добро или за зло, го превръщаше в съучастник. И би било твърде некоректно от страна на Атикус да започне да разправя наляво и надясно, че Толкин има склонност към воайорство.
*
След като подреди малката си библиотека, Атикус извади от куфара електрическата кана за чая си. Беше досадно да я носи навсякъде, но по-лошо от това бе да чака от румсървиса да му донесат гореща вода. Имаше нужда от чай на всеки четиридесет минути – беше го изчислил до секунда.
Винаги пътуваше с две или три кутии „Ърл Грей“. Въпреки постоянните уверения, че продуктът може да бъде намерен в повечето страни по света, той изпитваше истински ужас, че може да остане без тази панацея за всяка възможна болка.
Тази негова мания имаше история. На тринадесет години Атикус постъпи в Итън като младеж с крехко здраве, който непрекъснато боледуваше от грип, страдаше от главоболие и лошо храносмилане. Извади обаче късмет да попадне в ръцете на д-р Хаманс, по произход холандец, който по това време беше преполовил дисертацията си за лечебните свойства на билковите чайове. Докторът подходи към Атикус като към морско свинче и постигна при него такъв резултат с „Ърл Грей“, какъвто никой никога не бе постигал с конвенционалната медицина – успя да превърне болнавото момче в здрав и силен мъж.
Ако го болеше стомах, даваше му чаша горещ „Ърл Грей“. При главоболие чаят се приемаше студен. За ожулени колена след игра на крикет бе достатъчно да бъдат промити с памуче, натопено в чая. При висока температура „Ърл Грей“ се прилагаше на компреси. Изненадващо, но терапията се оказа удивително ефикасна. Атикус порасна с 30 см през петте години на средното си образование, не се разболя нито веднъж, бе избран за капитан на отбора по крикет и спечели шест медала.
Хаманс искаше да изследва случая задълбочено в медицинския колеж в Лондон и със стипендия от компанията „Туайнингсъл“, но Марлоу не позволи синът му да бъде използван като лабораторна мишка. Накрая се съгласи науката да ползва само няколко кръвни и тъканни пpoбu, с които Хаманс работи интензивно месеци наред. За съжаление – без да стигне до някакъв задоволителен резултат От своя страна, Атикус, убеден, че „Ърл Грей“ го лекува от всичко, разви зависимост – по-скоро психологическа, отколкото физическа – към чая и реши да носи електрическата си кана винаги, когато пътува – така, както някои жени си носят сешоар.
Вече сам в стаята, Атикус напълни уреда с вода, включи го, изчака светлинният индикатор да светне и в същия момент се прокле, че бе приготвил куфара си толкова набързо – след четири бири и със замаяна глава. Беше забравил чашата, неговата си чаша.
Не беше маниак или фетишист, но към тази чаша изпитваше такава привързаност, каквато хората изпитват към домашните си любимци. Дори я бе кръстил Алоуисиъс[10], в чест на Себастиан Флайт от „Завръщане в Брайдсхед“, и бе гравирал името с черни букви върху белия порцелан при един майстор в Кенсингтън.
Извади чаша от минибара и заля пакетчето чай с вряла вода. Стъклото се запоти неприятно, а Атикус изруга, опарвайки пръстите си.
После извади останалия багаж: три костюма за офиса, шест ризи, шити по поръчка, три чифта чорапи от фина вълна, шест чифта слипове на „Ралф Лорън“, два колана, шлифер от „Бърбъри“ напълно излишен при това майско слънце, два чифта италиански обувки, шал, кутията за бутонели, шест ленени кърпички, четири вратовръзки, всички раирани, и несесера с лавандуловата тоалетна вода, пяната за бръснене, ментовата вода за уста и конеца за зъби.
На дъното на куфара, сгъната на две, лежеше старата му възглавница, негов спътник в живота още от седмата му година. Протрита, закърпена и останала почти без пух, но много чиста, с лек и приятен аромат на сапун. Атикус не можеше да живее без нея – буквално.
Единствения път, когато ѝ изневери, спа на неудобната възглавница на една от случайните си любовници. Изстрада последствията под формата на силно схващане на мускулите, което оправи само благодарение на топлите компреси с чай и любящите грижи на онова любезно момиче.