Сложи възглавницата върху хотелската. На калъфката ѝ, избродирано с големи червени букви, можеше да се прочете: „Собственост на Атикус Крафтсман“. След надписа, също извезан, бе телефонният номер в дома на родителите му, който, за щастие, не бе променян през последните 23 години. „Тази възглавница е много важна за здравето ми“ – така обясняваше на учудените жени, с които я споделяше понякога.
Атикус огледа луксозната си стая в мадридския хотел. Беше широка и светла, класическа и прохладна. Имаше два прозореца, които гледаха към широк булевард с кестени от двете страни. Беше два следобед на една слънчева неделя в края на май. Стомахът му жадуваше за сандвич, по възможност с пушена сьомга и крема сирене с билки. Зачуди се дали в Мадрид е възможно да се намери такъв деликатес и място като Хайд Парк, където да го изяде под сянката на някое дърво. С тази представа, която го накара да се усмихне широко, излезе от хотела и тръгна надолу по улицата.
***
Горката Берта Киньонес не можа да мигне цяла нощ. Беше на крака от шест сутринта и докато зареждаше пералнята, бършеше пода на кухнята, поливаше цветята и чистеше с прахосмукачката, обмисляше как да се обади на момичетата, за да им съобщи лошите новини.
Това не бе обичайното ѝ поведение в неделя сутрин. Берта всъщност бе пълната противоположност на домакиня, вманиачена на тема чистота. Когато не ходеше на работа, се търкаляше в леглото до късно, забравила всичко и всички – спокойна, неомъжена и щастлива. После си приготвяше кафе с мляко, излизаше на терасата, прозяваше се широко над празната улица и прекарваше остатъка от сутринта в четене на романи.
В нейния случай самотата бе съзнателен и категоричен избор. Разбира се, като всички самотни жени от книгите, в младостта си тя също бе изживяла своята лична драма на несподелената любов. И толкова. Берта малко се срамуваше да признае, дори пред себе си, но истината бе, че момчето на нейните мечти никога не заподозря, че тя го обича.
Не бяха разменили нито една дума. Само се виждаха отдалеч, и то от горе надолу, тъй като за петте години, през които продължи романът им, той само веднъж бе вдигнал глава към нея. И най-вероятно повече не се бе сещал за момичето, което видя онази сутрин, с разрошени плитки и очила, да го зяпа от балкона на къщата си – първата в квартала, срещу пощата.
Понеже не се осмели да го попиша как се казва, Берта му даде име на герой: Робин, като легендарния бандит, който ограбвал богатите, за да помага на бедните. Приписа му мек глас, вещи ръце, смелост, достойна за подобен романтичен образ, и плътни устни, подходящи за дълги целувки. Измисли и специално място в гората, една поляна, където във въображението си можеше да го обича и където нямаше зли вещици и магьосници.
Робин идваше всяка сутрин точно в осем с чувалите с писма и пратки. Берта го очакваше, сгушена до прозореца. Двете замечтани очи зад стъклата съзерцаваха как белият очукан „Ситроен“ спира пред вратата на пощенската станция. Робин влизаше, излизаше, потегляше и изчезваше.
И в тези кратки мигове, в които успяваше да го зърне, Берта усещаше, че сърцето ѝ ще изхвръкне. След като го изпратеше с очи, трябваше да остане неподвижна няколко минути, докато колената ѝ спрат да треперят. Едва тогава можеше да се изправи, да събере книгите от пода, да слезе по стълбите, да излезе на улицата и да изтича до училището, където съучениците ѝ чакаха учителя с научен урок.
„Има бръмбари в главата си“, оплакваше се майка ѝ. „Напротив, госпожо“, уверяваше я учителят ѝ. Берта имаше всичко друго, но не и бръмбари.
Беше като подвижна библиотека. Бе прочела толкова книги, бе мечтала толкова много, бе виждала Робин толкова пъти като главния герой в различни, но все прекрасни истории, че реалност и фантазия се бяха смесили в преживяванията и спомените ѝ както желязото и въглеродът в чистата стомана.
Получи стипендия, за да следва в Мадрид. Завърши документалистика с отличие, филология, дипломира се като доктор по литература и преподавател. Беше блестяща. Когато преди шест години господин Бестман, директор на отдел „Развитие“ в издателство „Крафтсман & Ко“, я интервюира в един елегантен кабинет, той дълго време чете професионалната ѝ биография. Зададе ѝ три-четири коварни въпроса: какво мисли за Харолд Пинтър, дали е чела Йейтс и какво е мнението и за бума на латиноамериканската литература и мястото ѝ в 21-и век. „Смятате ли, че на Варгас Аьоса един ден ще му присъдят Нобелова награда?“ – я бе провокирал накрая той.
След половинчасов интензивен разговор с англичанина Берта Киньонес излезе триумфално като директор на списание „Либрарте“. Напусна работата си в университетската библиотека и установи, че човек никога не знае какво може да му поднесе животът