По това време бе навършила петдесет и бе изгубила надеждата, че може отново да срещне онзи измамник Робин. Той, според думите на нейна приятелка, бе обрал пощата и изчезнал с три милиона в пощенски марки, крадецът му с крадец! С него била и дъщерята на телеграфиста, негова съучастница и любовница от петнайсет години, „развратница такава“!
Спомняше си първия ден, когато застана, със смесени чувства на страх и щастие, пред вратата на новото си работно място. Очакваше с вълнение пристигането на колежките си – четири жени, които от този ден нататък щяха да споделят с нея радостите и тревогите си, сутрешното кафе, проблемите в ежедневната работа, успехите, провалите и – защо не – може би дори едно истинско приятелство, което да прехвърли стените на офиса. На път за работа купи четири саксийки с мини рози и ги постави до четирите компютъра на бюрата в голямата стая, с по една картичка, на която бе написала: „Добре дошла у дома“.
Офисът, деветдесет квадратни метра на последния етаж в една стара сграда на емблематичната Кале Майор[11], преди това бе заеман от двойка влюбени. На Бертa ѝ бе достатъчно да забележи как слънцето прониква между завесите, за да стигне до това заключение. Апартаментът се състоеше от малка спалня, където все още имаше следа от таблата на леглото: сивкава сянка върху бялата стена. Имаше и една по-голяма квадратна стая с два прозореца, където сега се намираха четирите бюра, разположени две по две срещуположно. После бе коридорът, банята с вана в дъното и старата кухня, която бе мизерна, но печката все още работеше.
Единствените мебели, освен бюрата, бяха две чамови библиотеки, все още празни, и една стряскаща с огромните си размери ксерокопирна машина, която заемаше по-голямата част от стената до вратата. „Може би ако се покрие с цветна хартия – помисли си Берта – или с изплетена на една кука покривка с пискюли, ще може да се ползва като маса.“
Първата, която пристигна, беше Солеа.
– Соледад? – бе попитала Берта, докато се колебаеше дали да я целуне приятелски, или да стисне делово ръката ѝ.
– Солеа, като напева [12] – отговори другата с андалуския акцент на родното си място – Гранада, Албасин[13], стръмна улица, бяла къща и градина с диви олеандри.
Беше много млада, красива и мургава. Току-що бе завършила журналистика и искаше да завладее света.
– Някой ден ще напиша книга – сподели тя. – Вече имам сюжета, трябва само да доразвия идеята и да се фокусирам малко, Берта, защото още ми се вие свят от този огромен град.
После дойде Мария. Носеше бебе в ръце.
– Това е дъщеря ми – каза. – Казва се Лусия и ви обещавам, че повече няма да я водя на работа с мен.
Но я водеше: с количката, с колата, с температура, с кашлица. Лусия се превърна в една от тях – талисмана на офиса. Берта ѝ осигури бял люлеещ се стол в своя личен кабинет. В кухничката претопляха мляко и пюрета, а през зимата плетяха розови вълнени шалове.
Година по-късно Мария съобщи, че чака близнаци. Отсъства от работа шест месеца, защото последните два от бременността изкара в леглото поради риск от преждевременно раждане. Лусия обаче бе в офиса редовно – на своето място, на своя люлеещ се стол, в своя ъгъл.
Почти всяка сутрин, точно в девет, се появяваше бащата с момиченцето на ръце. Позвъняваше на вратата и се заклеваше на Берта, че утре ще намери някой да им помага и че това е последният ден, в който оставя детето при тях. Уверяваше я, че разбира, че това не е детска градина, а сериозен офис. Но на другия ден отново се връщаше.
Манолито и Даниел се родиха по два килограма и половина. Отказаха да сучат, развиха непоносимост към лактозата, изкараха варицела петнадесет дни след Лусия – общо тридесет дни пъпки и плач, каламин, поларамин, лющене и сърбеж.
В офиса, за „всеки случай“, замениха люлеещия се стол с матрак. Берта трябваше да прескача децата, за да стигне до бюрото си. В онези дни откри, че притежава невероятната способност да работи, пеейки, или да пее, работейки, както и да разказва приказки, докато обработва фактури.
– Ако ние, жените, не си помагаме една на друга, не знам кой ще ни помогне – повтаряше тя като мантра, за да успокои недоволството на останалите.
Трета пристигна Асунсион. Огромна. И на диета. Поздрави всички с прегръдка и първото, което им каза, преди да седне на бюрото си, бе, че нейното не е здравословен проблем – диабет или нещо от сорта, а менопауза, която освен това я смазва с тези горещи вълни.