Последна дойде Габриела, или Габи, „моля ви, като клоуна“[14]. Тя бе единствената, която забеляза цветята.
– Ти си влюбена, малката...
– Като глупачка, момичета, чак до ушите...
Осем месеца след като прекрачиха прага на издателството, ходиха на сватба – и петте.
Габи бе в искрящо бяло, младоженецът – прекрасен, а църквата – покрита с цветя. Лусия носеше пръстените, а букетът на младоженката се падна на Асунсион.
– Следващата си ти, Асунсион.
– Опазил ме господ! – възрази тя разпалено. – Отдавна приключих с това.
*
Последните шест години бяха изминали толкова бързо...
Берта изключи прахосмукачката, изми чашата от кафето, седна на ъгъла на дивана до телефона и вдигна слушалката. Не можеше повече да отлага. В памет на онзи първи ден им се обади по реда, по който бяха пристигнали тогава: Солеа, Мария, Асунсион и Габи, нейните най-добри приятелки, на които щеше да съобщи възможно най-лошата новина.
– Знам, че е неделя – каза на всяка с един и същ извинителен тон, – но е важно да се видим, в единадесет часа в офиса. Не, Мария, този път не може да доведеш децата.
***
Няколко дни след обезпокояващото обаждане на инспектор Манчего, Марлоу Крафтсман много неохотно реши, че е дошъл моментът да каже на Мойра за изчезването на сина им Атикус преди три месеца. Не го бе направил досега, защото още имаше надежда, че въпросът ще се реши до Коледа. Тази вероятност обаче започваше да изглежда все по-малка. Когато Мойра го питаше как се справя Атикус в Испания, Марлоу отговаряше с лаконична фраза от типа на: „Добре, скъпа, добре“. И понеже беше мъж, който не говори много, тя оставаше удовлетворена, обръщаше се на една страна в леглото и заспиваше като пън.
Но с настъпването на ноември, който постави началото на трескавата коледна подготовка, Мойра стана по-настоятелна. Искаше подробности. Трябваше да знае колко нощи ще остане Атикус в Кент, кога ще пристигне, какви гости ще доведе този път, дали още е вегетарианец и дали е сменил тоалетната си вода, или все още ползва лавандуловата. Най-вече я интересуваха точните ден и час на заминаването му, тъй като смяташе да настани в стаята му тъстовете на Холдън, които тази година щяха да прекарат новогодишната нощ с Крафтсманови.
Мойра записваше всичко важно в огромен черен бележник – от картичките, които получаваха, и подаръците, които изпращаха, до количеството телешко за печеното, което готвачката щеше да поръча в месарницата в Севън Оукс. И изобщо не обичаше в бележника ѝ да има празни места.
Неизвестността просто я убиваше.
*
Както обикновено Марлоу ѝ занесе в леглото чашата топло малцово мляко, поставено на сребърен поднос. Прислужницата го приготвяше, преди да си легне, като обикновено разтваряше в него и половин таблетка анксиолитик[15], който бяха изписали на самата нея. Смяташе, че диагнозата ѝ, поне наполовина, е по вина на госпожата, и съответно – че трябва да сподели лечението с нея. Онази нощ Марлоу, който нямаше идея за тази тайна практика, добави в млякото две таблетки диазепам с доброто намерение да направи по-поносимо за Мойра страданието, което щеше да ѝ причини новината. Разбира се, дозата успокоителни в този коктейл се оказа твърде висока.
– Мойра, скъпа – започна Марлоу с много мек тон, докато я галеше по гърба, – страхувам се, че трябва да ти кажа нещо за Атикус.
– Атикус? – повтори тя с удебелен език.
– Как да ти обясня, мила... Не се плаши, опитай се да го приемеш. От няколко дни.., не знаем къде се намира.
Ох, свърши! Беше го казал.
Мойра не помръдна и не каза нищо. Продължи да лежи настрани с лице, притиснато във възглавницата.
– Вероятно се намира някъде, където няма покритие на мобилния телефон – знаеш, че Испания е планинска страна, заобиколена от море, и той, какъвто е авантюрист със сигурност е решил да си вземе почивка. Представям си го, скъпа, на борда на рибарски кораб... Или на някой заснежен връх... А може да е отишъл на някой далечен остров, каквито испанците още имат в Африка.
– Африка?
– Да, срещу Мавритания.
Тишина.
– Но ще се върне много скоро, мила. Никога не би отсъствал от къщи за Коледа. Нашият Атикус е добро момче. За всеки случай обаче – добави той бързо – съм уведомил полицията. Вече го издирват, Мойра, и ме уверяват, че съвсем скоро ще имаме новини.
Отново тишина.
– За момента знаем, че не е в болница, което е успокояващо. Не е претърпял инцидент, нито е имал здравословен проблем, слава богу. Няма и обвинения срещу него, което означава, че не се е забъркал в някаква неприятност Просто се е изпарил, без да остави следа. Също както онзи път – помниш ли, когато бе на двадесет години и замина за една година? Нямахме информация за него с месеци. Не се притеснихме тогава, няма да се притесним и сега, Мойра, защото всичко това има някакво разумно обяснение. Аз например изобщо не съм обезпокоен. Вече е голям и може да взема решения сам – няма нужда да ги обсъжда с нас. Ако си е наумил да се качи на рибарски кораб или е станал отшелник и се храни с насекоми – така да бъде. Животът си е негов.