Мойра започна да хърка. Предозирането бе оказало ефект „Най-вероятно – помисли си Марлоу – утре няма да помни абсолютно нищо. Жалко!“ Той наистина съжали, понеже не обичаше да говори, а речта му се получи страхотна.
По-спокоен и вече напълно уверен заради логиката на собствената си теза, че няма причини да се тревожи, той също се мушна в леглото, уви се в одеялото от шотландска вълна и заспа дълбоко.
***
Когато ги видя за пръв път една срещу друга, толкова различни и несъвместими, едната – млада и буйна, другата – зряла и спокойна, си помисли, че такъв тандем от две взаимно изключващи се личности е невъзможен. Противно на очакванията на Берта обаче, Солеа и Асунсион се сработиха чудесно. В договорите и на двете в графа Заемана длъжност пишеше Редактор, но всяка разбираше работата по различен начин. Солеа не я свърташе в офиса и работното ѝ време минаваше по улиците в търсене на интересни истории, които да отрази. Асунсион, точно обратното, най-много харесваше работата на бюро – тихото занимание да пише на спокойствие рецензии и критики, анотации на книги и профили на автори.
Още от първия ден разпределиха работата според предпочитанията си. Солеа ходеше на премиери, представяния и изложения на книги. Вземаше интервюта със зъби и нокти, снимките ѝ бяха раздвижени, а репортажите ѝ се четяха с лекота. Асунсион четеше, правеше справки, сравняваше и анализираше. Като резултат двете заедно успяваха да придадат на статиите си забележителна неподправеност и автентичност. Веднъж седмично провеждаха работна среща при Берта, за да планират съдържанието на следващия брой. Всяка представяше списък с предложенията си, а Берта отсъждаше по соломоновски. И винаги бе възхитена от идеите и на двете си редакторки.
– Наистина ли искаш да отидеш да отразиш този фестивал на африканската музика, Солеа?
– Безплатно е, Берта, половин Испания ще бъде там.
– В пустинята Монегрос?
Примигваше, покашляше се и почти винаги се предаваше.
– А ти, Асунсион, наистина ли държиш да пишеш водеща статия за естетическите извращения на сюрреализма?
– Имало е много.
– Не, не... Аз не се съмнявам...
После разпределяше работата по теми: ти – кино, ти – книги, ти – музеи, ти – музика, ти – изобразително изкуство, и т.н. Задачите варираха според това как да успеят да свършат всичко, планирано за седмицата.
Берта бе тази, която даваше зелена светлина на проектите и определяше бюджета, организираше пътуванията, договаряше фотографите. Тя се грижеше и за осигуряването на четирима или петима рекламодатели, които да покрият по-голямата част от издателските разходи. Обикновено това бяха филмови продуценти, мобилни оператори, аукционни къщи, ресторанти и хотели. Фирмената политика не позволяваше на „Либрарте“ да провежда рекламни кампании на други издателства, което доста ограничаваше възможностите на Берта.
Мария се занимаваше с финансите на малкия офис със същата отговорност, с която ръководеше счетоводството у дома. „Много е лесно – казваше тя. – Въпросът е да равним баланса.“ Подреждаше фактурите, подписани от Берта, в папки и архиви. Пазеше всяко билетче, касова бележка и всеки друг разходооправдателен документ в кутии от обувки, които облепваше с хартия. За всяка година – отделен цвят Тя купуваше билетите за влак или автобус за командировките на редакторките (финансите на списанието не бяха толкова цветущи, че да пътуваш със самолет), тонер касетите и другите канцеларски материали.
Също като вкъщи, и тук спестяваше от невъзможното. Хартията се рециклираше, химикалките се ползваха до последната капка мастило, лампите се гасяха веднага щом станеше светло, компютрите се изключваха всяка вечер, отоплението се пускаше чак към края на ноември, а климатикът изобщо не се ползваше заради Мария – тя смяташе, че освен скъпо, е нездравословно и ненужно. Беше родена в едно село до Толедо и като малка бе преживяла такива горещини, че бе придобила имунитет срещу атаките на термометъра.