В началото това предизвика големи разправии в офиса. Докато на Мария ѝ стигаше ветрило и студена вода, за да се справи с жегите, Асунсион се задушаваше от горещи вълни и потни обливания. Берта прояви находчивост: даде на Мария целия годишен отпуск от месец и половина, за който я бе помолила заради училищната ваканция на децата, а в замяна позволи на Асунсион да включва климатика през втората половина на юли и през целия август
Габи обезпечаваше технически работата в „Либрарте“. Беше истински факир. Нямаше компютърна програма, която да я затрудни. Бе способна да открие текстовете на Солеа, изчезнали мистериозно от „Макинтош“-а ѝ, или да „съживи“ машината на Берта, когато паникьосана я викаше, защото „дъртият гълъбарник“, както наричаше компютъра си, е сдал багажа.
Импортваше и експортваше снимки и архиви, беше царица на Photoshop, InDesign, Quark и Adobe, можеше да конвертира готовия макет на списанието в PDF формат и да прониква от дома си в компютрите на останалите.
Беше учила графичен дизайн в Париж, когато това още звучеше екзотично на Иберийския полуостров, и бе открила идеалния мъж в лицето на неин състудент, аржентинец, когото всички наричаха с фамилията му – Ливингстън, защото не помнеха малкото му име.
Франклин Ливингстън бе израснал в Санта Фе, Кордова[16], в имение с плодородни земи и зелени поля. Заспиваше с песните на фермерите и бе отхранен с печено месо и горчиво мате. Това обясняваше суровия му характер, грубата кожа и напуканите ръце. Майка му обаче, момиче от пъпа на Буенос Айрес, бе планирала за него бляскаво бъдеще като успешен търговец, престижен адвокат, известен архитект или финансова акула на тридесет и еди-кой си етаж на някой небостъргач в Манхатън.
Но нито един от тези планове не се осъществи. В един университет в Бостън, отегчен до краен предел от толкова цифри и таблици, Франклин откри, че каубойските му ръце са създадени да докосват неща, които са много по-интересни от текущите сметки на евентуалните му клиенти. Жени и четки за рисуване – в този ред – започнаха да запълват по-голямата част от времето му.
Заряза икономическия факултет и за ужас на майка си се записа да учи изобразително изкуство. Когато завърши обучението си, получи стипендия за пътуване до Париж, града на светлината и изкуството, където се превърна в един от пионерите на графичния дизайн, по това време считан за нещо като магия. Там се запозна с Габи – жизненото, невинно и изпълнено с мечти момиче, което той започна старомодно да ухажва, както бяха правили дедите му в Кордова – с подаръци и красиви думи.
С маслени бои нарисува портрета ѝ, с който проницателните му очи се опитваха да проникнат в душата ѝ. Какво по-голямо доказателство за любов от тази работа, продължила с месеци и пресъздала цвета на кожата ѝ, мекотата на къдриците ѝ, извивката на гърдите ѝ. Тя постоянно го улавяше, че я наблюдава от чина си – понякога примижал, измервайки отдалеч с молив разстоянието между очите ѝ или височината на брадичката.
Когато завърши картината, я покани в „бърлогата“ си – типична студентска стая в една сграда в петнадесети район[17]. Тук се роди любовта им, с деликатността на художник. На двама художници. Той бе четката, тя – боите.
Понякога Ливингстън минаваше през издателството преди обед. Носеше на момичетата сладкиши, цветя, сладолед или алфахорес[18].
Казваше на Габи: „Чакам те вкъщи, дребосък“. И краката ѝ винаги се подкосяваха.
Бяха женени повече от пет години и искаха да имат деца. Те обаче не идваха.
– Ще се случи, когато най-малко го очакваш, Габи – утешаваше я Берта.
Но месец след месец, на определена дата, Габи излизаше разочарована от банята в офиса.
– Ще видиш, ще стане, когато най-малко го очакваш – неуморно я окуражаваше Берта.
***
След второто питие инспектор Манчего губеше стабилност. Зад гърба му Хоси твърдеше, че не е навикнал да пие уиски.
– Винаги е предпочитал суракапоте[19] пред чистия алкохол – обясняваше той на останалите, след като инспекторът си тръгнеше. – В гаража на къщата на родителите му слагахме един казан: наполовина с вино, наполовина с фанта лимон, малко водка, която почти не се усеща в толкова много течност, много лед и захар. Като отворехме вратата, се извиваше опашка. Бяхме душата на всяко празненство. Манчего много носеше на пиене.
*
Улицата бе пуста и тъмна. Тротоарът се люлееше под краката му – все едно бе покрит с морски вълни вместо с асфалт. Манчего бе загубил четиридесет евро, мамка му, на покер от чифт аса, които биха неговия чифт попове. Лош късмет – Каруцаря ги извади, бог знае как, в последния момент