Тръгна към дома си пеша, за да подиша малко въздух. Носеше служебния си пистолет, за всеки случай. Беше си поръчал един от онези колани с тиранти, които хем държаха панталона му, хем – кобура на пистолета. Макар да съзнаваше, че не е редно да ходи въоръжен, когато е пил, оправдаваше се с аргумента, че и сирената на патрулката не бива да се пуска без причина, но всичките му колеги го правели, за да се измъкнат от задръстванията. Всички до един, само той – не.
Чу стъпки зад гърба си и се спря, застанал нащрек. Момче със слушалки в ушите го подмина от дясната му страна. Тъкмо тръгна отново, и пак чу стъпките. Отново спря. Стъпките – също. За опора, Манчего се хвана за ствола на едно тънко дърво. Малко по-нататък, между автомобилите, някой мръдна. Видя сянката му.
– Кой е? – извика Манчего.
Последва тишина. Инспекторът посегна с ръка към колана, за да се увери, че пистолетът е там.
– Кой е? – извика той отново. – Без глупости! Полицай съм и съм въоръжен!
От мрака един як мъж излезе на светлината на уличната лампа. Беше изкалян и вървеше на зигзаг Явно се бяха качили на един и същи кораб. Спря на сантиметри от Манчего и попита:
– Имаш ли огънче?
– Не си играй с живота, приятел – отвърна инспекторът – Току-що те предупредих, че съм въоръжен.
– Аз имам предвид само една кибритена клечка, агент – уточни мъжът
– Инспектор, ако нямаш нищо против – поправи го Манчего.
– Инспектор – веднага се коригира другият
Манчего измъкна от джоба си запалка, мъжагата – пакет цигари. Предложи му и инспекторът прие. Запушиха и се заговориха.
– Ако аз трябваше да разследвам изчезване – каза мъжът, след като внимателно изслуша цялата информация по случая Атикус Крафтсман, – бих започнал с разпити на близките му. После щях да обискирам дома му.
– Проблемът е, че без съдебна заповед не мога да вляза в жилището, а те се бавят по няколко дни – оплака се полицаят
– Може да лежи мъртъв вътре – обърна му внимание събеседникът му.
– Възможно е – съгласи се Манчего.
– И няма ли друг начин да се влезе? – настоя мъжът.
– Законен – не – отвърна полицаят
– Но...
– Е, ако случайно, да кажем, някой крадец реши да го обере и точно в този момент оттам мине цивилен полицай...
– Малко е вероятно!
– Малко!
– Аз съм ключар!
– Каква случайност..
Улицата се люлееше. Уискито явно бе лошокачествено.
Разделиха се с обещанието да се срещнат отново, ако е необходимо, при същото дърво в някой от следващите дни. Мъжът се казваше Лукас. Написа телефонния си номер на парче хартия, което вдигна от земята.
– Можеш да ми се обадиш, когато решиш – каза той на Манчего. А на раздяла му напомни: – Най-вероятно човекът лежи мъртъв вътре.
***
Солеа никога не отговаряше на домашния си телефон.
Според нея бе безполезно. Ако беше вкъщи, го изключваше или пък го оставяше безкрайно да звъни. Не понасяше телефонните секретари – за нея те бяха вмешателство в личния ѝ живот Твърдеше, че да вдигаш телефона при всяко позвъняване е като да отваряш вратата на дома си на всеки.
– Представи си – казваше тя, – че си седнала пред телевизора с купа овесени ядки и проклетият телефон започне да звъни. Трябва ли да направиш място на дивана си за този човек, който ти се натрапва в дома, между лъжицата, устата и ухото ти и точно на най-интересното място на филма?
– А ако е важно?
– Ако е важно, ще почака.
– А ако е спешно?
– Виж, Берта, в деветдесет процента от случаите е важно или спешно само за този, който ти звъни – уверяваше я Солеа.
– Но аз съм ти шеф, Солеа, трябва да мога да те откривам – настояваше Берта.
– Ами дай ми тогава служебен мобилен телефон, защото заплатата няма да ми стигне за допълнителни разходи – отговаряше младата ѝ колежка.
Примирена предварително, че ще чуе сърдития ѝ отговор, Берта набра деветте цифри на номера на мобилния ѝ телефон и зачака Солеа да се събуди. В девет сутринта в неделя. Добре че не се намираше пред нея, защото това момиче беше способно да я замери с телефона. На четвъртото или петото позвъняване чу сънливия ѝ глас в другия край на линията. Едва говореше:
– Берта, ще те убия!
– Къде си? – опита се да прозвучи невъзмутимо шефката ѝ.
– В къщата на окупистите[20] на улица „Сурита“.
– Моля? Какво? – шашна се Берта.
– Спокойно, скъпа, просто снощи стана малко сложно. Отидох на онази премиера, за която ти казах, в зала „Триангуло“[21] и когато си тръгнах, валеше. Първата отворена врата, която видях, беше на това място. Влязох, а там имаше едно момче от моя край, което свиреше много добре на китара. Изнесе ми цял концерт. Стана много късно и накрая съм заспала върху някакви спални чували.