– Как се казваше дядо ти?
– Антонио Ередия.
– И казваш, че е бил търговец на добитък?
– Точно така.
– И гей?
Колко се разкая Атикус, че е произнесъл тази думи, без изобщо да си даде сметка за последствията. Изумен, той стана свидетел на преобразяването на Солеа в див звяр: настръхнало тяло, сгърчени пръсти, присвити очи, дрезгав глас, уста, бълваща змии и гущери.
– Майната ти! – извика тя. – Майната ти и на теб, и на скапаното ти списание, и на английската ти мутра! Солеа Абад Ередия няма да позволи да се гаврят с паметта на дядо й! За нищо на света!
Побесняла, тя удряше по масата с юмруци и хвърляше мълнии с котешките си очи.
Берта Киньонес, която, разбира се, подслушваше зад вратата, се появи моментално, уплашена от виковете.
– Какво сте направили на Солеа? – смъмри тя Крафтсман, който бе изпаднал в шок.
Останалите три жени последваха шефката си до кабинета на Атикус. Вътре нямаше място за шестима възрастни, които не бяха на себе си, жестикулираха и крещяха, като че ли се бяха побъркали.
В средата на хаоса Атикус чу някои обезпокоителни обвинения: тормоз, насилие... Нещата излизаха от контрол.
– Обиди дядо ми! – извиси глас Солеа, надвиквайки останалите. – Мир на праха му!
Обидата явно не се стори чак толкова сериозна на останалите и те лека-полека започнаха да се успокояват и да снижават гласове.
– По дяволите, Солеа, изплаши ни – каза Мария засрамена. – Помислихме, че господин Крафтсман те насилва.
Атикус, чиито крака трепереха, се строполи на единственото кресло в кабинета.
– Моля, излезте всички – произнесе накрая с голямо усилие. – Вие не, Берта. Вие останете. Трябва да говорим.
Разговорът, последвал драмата, бе напрегнат Берта Киньонес присъства на монолога на Атикус Крафтсман в ролята на слушател, неспособна да прекъсне изложението на шефа си, който малко по малко възвръщаше самообладанието си. Започна с обяснението, че причината за посещението му в „Либрарте“, както тя сигурно е разбрала от разговорите си с господин Бестман, е евентуалното затваряне на офиса. Това, разбира се, щяло да се случи само след задълбочено проучване на проблема, като ръководството имало добрата воля да намери решение, приемливо за всички. Ако се стигнело до прекратяване на дейността на списанието, а това било много вероятно, издателството било готово да предложи щедри обезщетения на всяка от тях за прекратяването на договорните отношения помежду им.
Междувременно обаче се появило „неочаквано обстоятелство“ – така се изрази Крафтсман, – поради което се налагало да предприеме кратко пътуване до южната част на страната. Няколко дни щял да се занимава с въпроси, които не били от нейната компетенция, „не се обиждайте, госпожо Киньонес“, и поради това съдбата на „Либрарте“ нямало да се реши преди завръщането му. По време на пътуването си искал да изготви доклад за причините, довели до провала на изданието. Затова щели да му бъдат необходими, „запишете си, моля: счетоводните книги, платежните документи, данните за приходите и разходите, списъците с рекламодателите, разходите за хартия в лири стерлинги, данните за дистрибуцията и прочие, и прочие“.
– А, и още нещо – добави младият мъж, – понеже ще прекарам известно време в Испания, бих предпочел да наема някое малко студио близо до офиса. Не ми харесва животът на хотел. Надявам се, че можете да ми помогнете да намеря подходящо място.
– Разбира се – отговори Берта с майчински тон. – Знам един апартамент на улица „Аламильо“, до моя дом. Ако искате, после ще минем оттам, за да ви го покажа. Много е кокетен.
В този момент вратата на кабинета бавно се отвори. На влизащата отвън светлина се очерта силуетът на Солеа: меката закръгленост на ханша ѝ, стегнатите ѝ малки гърди и черната ѝ коса.
– Моля ви за извинение, господин Красман – каза на един дъх. – Избухнах, защото семейството ми е свещено за мен. Не знам дали ме разбирате... Това обаче повече няма да се повтори. Заклевам се, че никога повече няма да ви повиша тон.
С чувството, че изрича лъжа, от която зависи животът му, Атикус Крафтсман всъщност произнесе една чиста истина:
– Вината беше моя, Солеа. Аз съм англичанин.
***
Телефонният разговор между инспектор Манчего и ключаря Лукас приключи с перфектен план за влизане с взлом, от който и двамата щяха да извлекат полза. Полицаят обеща да плати авансово двеста и петдесет евро, а другият – тихо да проникне в жилището, без да предизвика подозрения. Освен това оттук нататък Лукас нямаше да се притеснява, че ще бъде проверяван от полицията по какъвто и да било повод. Определиха датата за след два дни. Манчего предаде парите, след което скрепиха сделката с ръкостискане.