Манчего ги успокои:
– Свърши вече, дами и господа, прибирайте се по домовете си. Крадецът избяга, без да успее да открадне нещо. Сигурно е някой наркоман. За шастие вечерях в мексиканския ресторант наблизо и като чух виковете ви, се отзовах веднага. Вярно, че съм цивилен, но никога не се разделям с оръжието си.
– Влезе горе, на втория етаж, вдясно – извика пак същата бабичка. – Където е англичанинът!
Седмината съседи и инспектор Манчего се заизкачваха в процесия по стълбите, които ги деляха от апартамента на Атикус Крафтсман.
– Младо момче е – продължи да обяснява възрастната жена, докато вървяха. – Много странно – добави тя, – нае жилището преди лятото, преспа тук две нощи и после изчезна. Не сме го виждали от месец май.
Вратата беше отворена, или по-скоро – избита.
„Що за некадърен ключар!“ помисли си Манчего. Лампата вътре светеше.
Въздухът бе застоял – като че помещението не бе проветрявано месеци наред. Щорите бяха спуснати, а мебелите – покрити с тънък слой прах. Върху дървена маса, единствената в жилището, имаше камара книги, папки и разпръснати документи. Изглежда, някой бе работил върху тях и ги бе зарязал внезапно.
Нямаше обаче следи от насилие, леглото бе оправено, хладилникът – празен, и инспекторът не откри нито разложен труп в някой от шкафовете, нито предсмъртно писмо. Не откри никаква следа, подсказваща къде може да се намира мистериозният наемател, който, според думите на съседката, бе предплатил наем за шест месеца и изтичането на договора му наближаваше.
– Искам да разговарям със собственика – заяви полицаят
– Аз съм собственичката – отвърна възрастната жена. – Откъде иначе ще знам за наема? Апартаментът е на сина ми Габриел, но той сега е в Лондон. Работи в една банка.
Манчего кимна:
– Разбирам.
– Купихме го с покойния ми мъж – за детето, нали знаете...
– И как се запознахте с.., наемателя? – беше на ръба да каже „Крафтсман“, но се спря навреме. Щеше да предизвика съмнения, ако го беше направил. За тях неговото присъствие там бе чиста случайност и трябваше да внимава какво говори.
– Препоръча ми го моята приятелка Берта Киньонес – отговори хазайката. – Тя е много свястна жена, живее на номер 9.
– Разбирам – кимна пак инспекторът
– Англичанин е – продължи жената. – Висок, рус, добре сложен. Много е млад, за да бъде шеф на Берта.
– Значи, ще трябва да го уведомим – каза Манчего с надеждата, че бабата може да го насочи към някаква следа.
– Проблемът е, че не знаем къде е отишъл – призна тя. – Нито Берта, нито аз сме го виждали оттогава.
– Не ви ли остави адрес или телефонен номер? – продължи да разпитва полицаят
– Не. И дори не дойде да се сбогува – като че ли малко обидено прозвуча хазайката.
– Разбирам – отново кимна полицаят.
Инспектор Манчего се задържа още час на мястото на престъплението. Направи пълен оглед на апартамента и въпреки че го обиколи стая по стая – кухня, спалня, баня, хол, отваряйки и затваряйки шкафове и врати, не откри никаква следа, която би могла да му бъде полезна в разследването.
Изводът, до който стигна, бе прост: Крафтсман бе наел апартамента с идеята да го обитава поне шест месеца, но очевидно бе останал само две-три нощи. Където и да бе отишъл, бе взел със себе си тоалетните си принадлежности и всичките си дрехи, с изключение на два чифта вълнени чорапи и един шлифер, който висеше на закачалка в гардероба. Беше оставил обаче една камара документи, които, според бързия преглед на Манчего, се отнасяха до финансовото състояние на списание „Либрарте“.
„Крафтсман най-вероятно е предприел пътуване от личен характер, след като е взел тоалетната си вода, а документите е оставил – анализираше полицаят –Това обаче би трябвало да означава, че е имал намерение скоро да се завърне, за да продължи работата си в Мадрид. Едва ли е предполагал, че ще отсъства цели шест месеца.“
Накрая щеше да излезе, че Марлоу има право: Атикус Крафтсман бе отвлечен, а Манчего трябваше да признае, че нямаше нито една улика, която да го свързва с трафик на дрога.
– Не вкъщи, мистър – щеше да му каже сутринта по телефона на английски. – Не мъртъв вкъщи.
***
Случи се в същия онзи понеделник, в който посрещнаха Атикус Крафтсман с шоколад и понички. Берта си спомняше много добре – беше след работно време, около седем и половина вечерта. Тъй като разстоянието от офиса до апартамента на улица „Аламилъо“ бе късо, шефът ѝ предпочете да повърви пеша, вместо да вземе такси. Свали сакото и вратовръзката си, нави ръкавите на ризата си и разкопча двете ѝ най-горни копчета. Прокара ръка през русата си коса, което придаде небрежен вид на иначе спретнатата му английска прическа, напръска се с лавандулова вода, излезе на улицата, пое дълбоко дъх и се изкашля.