Разбира се, работата му имаше и някои недостатъци. На първо място – дванадесетчасовото работно време, от седем до седем, мизерната заплата и липсата на перспективи за професионално развитие. Но пък той не бе амбициозен. Беше се приспособил към рутинния си живот, към играта на футбол в неделя, към бирата пред телевизора и към безусловната любов на хиперактивната си жена Мария, която винаги правеше някакви планове, за които обаче никога не им оставаха нито време, нито пари.
– Ако успеем да спестим малко, това лято отиваме някъде. Какво ще кажеш, а?
– Зависи – отговаряше той, загледан в повторението на най-добрите моменти от мача, който бе свършил току-що. – Къде искаш да отидеш?
– На морето. Някъде на юг, на място, където има много слънце.
Същото онова лято обаче, вместо отпуска на морето, преживяха страха от проблемната бременност на Мария. Поради риск от преждевременно раждане Мария трябваше да лежи три месеца. Бебето се бе заинатило да се роди по-рано от определеното време, а докторът – да го накара да изчака термина си.
От трона си сред белите чаршафи Мария нареждаше на Бернабе: „Вдигни щората, дръпни завесите, пусни пералнята, направи ми едно какао...“ И след десет дни Бернабе я излъга за пръв и последен път в живота си: каза ѝ, че е взел допълнителна смяна в кафенето. Решил да се жертва, обясни ѝ той, защото без нейната заплата парите нямало да им стигат „Заради двама ни, Мария.“ И от седем до десет часа всяка вечер ходеше да гледа телевизия у свой приятел.
Лусия се роди седмаче, а раждането ѝ съвпадна с финала на важен международен мач, за голямо неудоволствие на баща ѝ.
– Само момиче може да постъпи така! – възкликна той, когато я пое в ръце за пръв път
Скоро след това Мария получи работата в списание „Либрарте“. „Какво странно име“, коментира Бернабе и продължи да яде пържени картофи.
После се родиха близнаците, в единствения ден в годината, когато, вероятно с божията намеса (защото и той е мъж), в нито една част на света не се играеше футбол.
Но с идването им действителността (която е жена) се усложни страшно много за Мария.
Хаосът, в който се превърна животът ѝ след раждането на децата ѝ, ярко контрастираше на рутината, в която се бе превърнал бракът ѝ. Повече не предложи на Бернабе да пътуват на юг и спря да мечтае, че някой ден мъжът ѝ ще си намери друга работа, която да подобри отчайващото им икономическо положение. Свикна с разговорите му с телевизора, с липсата на мечти у него, с уседналите му навици и с нежеланието му да променя каквото и да било.
Понякога си позволяваше да мисли, че ако не се бе хвърлила на врата на първия срещнат, който мина през Урда, сега щеше да е свободна жена. И се ужасяваше от отражението си в огледалото. Бе заприличала на майка си, макар в по-млада версия, но имаше същото изражение на зомби без перспективи.
Тези мисли обаче я караха да се чувства зле и за да ги разсее, тя прегръщаше децата си, усмихваше се благосклонно на Бернабе, който в крайна сметка бе добър човек, добър баща и предан съпруг, и се преструваше, че е истински щастлива.
Докато не се появи Барбоса.
***
Сезар Барбоса изобщо не бе красавец. Напереният му вид, коженото яке и наболата по ъгловатото му лице брада му придаваха вид на мъжкар, което, в комбинация с дрезгавия от цигарите глас и автентичния мадридски жаргон, го правеше неустоим за наивните женски фантазии. В случая с Мария обаче това, което я накара да се хвърли в обятията му, не бе гласът му, нито нещо друго, свързано с физическите му характеристики, а вярата, скрита в най-съкровените ѝ женски мечти, че някой ден в живота ѝ ще се появи главният герой на „Мостовете на Медисън“ и ще я спаси от скуката.
Мария се бе идентифицирала напълно с Франческа от филма, за който Бернабе се произнесе, че бил скучен, посредствен и много измислен, въпреки че бе заспал още на втората сцена. При нея обаче ефектът бе коренно различен и след края на филма отношението ѝ към живота се бе преобърнало на 180 градуса. Мисълта, че не всичко е изгубено, въпреки че е обвързана в този рутинен и скучен брак, се превърна за нея в идея фикс по същия начин, както децата ѝ мечтаеха за Дисниленд.
Липсваше само един Клинт Истууд от плът и кръв, за да превърне фантазията в реалност. Някой, който изглежда грубоват, но крие в себе си добро сърце; който е преживял любовно разочарование, има минало, което предпочита да забрави, носталгично настояще и неясно бъдеще. Някой, който е готов да се забърка в любовна афера с омъжена жена.
Този някой бе Сезар Барбоса.