– Каня тe да изпием по едно питие – каза след това той.
И я вкара директно в сцената от „Мостовете на Медисън“, в която, докато фотографът от „Нешънъл Джиографик“ си взема душ в банята на горния етаж, Мерил Стрийп вади от една много стара ракла рокля на цветя и я глади... И прилича на Лора Инголс от „Малка къща в прерията“, само че с петдесет години отгоре... И тогава Клинт Истууд я гледа поразен, без да разбира какво означава тази престорена скромност, защото той още от самото начало е наясно, че между тях нещо ще се случи – още от момента, в който там, под моста на Медисън, я пита как да стигне до най-близкото село.
Но на Мария ѝ бе все едно. Сезар Барбоса я покани на питие, часове я слуша да говори за себе си, после я закара с мотора си до ъгъла на нейната улица и на раздяла ѝ каза онова за страхотното дупе.
Нямаше връщане назад.
***
Седмица след пристигането си в Мадрид Атикус се настани временно в апартамента на улица „Аламильо“, като предплати на госпожа Сусана за шест месеца. Изчисли, че общата сума за наема ще стигне за по-малко от седмица престой в луксозния хотел, който му бе резервирал баща му.
Не бе истина, че Атикус не харесва хотелския живот. Напротив. Смяташе, че няма нищо по-приятно на света от безгрижието да бъде гост в хотел: заради дискретното пране и почистване, за които никой не ти иска обяснения; никой не прави коментари или сцени заради прибирането ти по никое време; минибарът и румсървисът бяха винаги на разположение и винаги имаше чисти кърпи и свежи цветя.
Някакъв упорит вътрешен глас обаче започна да му говори разни странни неща за солидарност и прочие още от момента, в който прекрачи прага на „Либрарте“ и се запозна с петте жертви на финансовия провал на списанието.
Ако следваше съветите на баща си, трябваше да действа като безскрупулен бизнесмен, способен да остави настрана всички емоции, когато се налага да защити интересите си.
За провала на „Либрарте“ нямаше други виновници, освен онези пет жени, „не го забравяй, синко, беше им дадена възможност да успеят, но те не можаха да я оползотворят. Бяха им дадени средства, получиха подкрепа, закрила и помощ, също както хората от „Крафтс“ в Германия. Но докато онези успяха да стигнат първо място в продажбите, тези съсипаха бизнеса“.
– Достигнали са съвършенство в това да рушат – завърши той.
Вместо обаче да последва благоразумните наставления на баща си, Атикус се остави да го ръководи сърцето му и не бе в състояние да потисне обзелото го съчувствие към тези пет жени, които бяха на ръба да изгубят работата си.
Сега те имаха имена и лица, които го преследваха в луксозния му хотел, сочейки го с пръст: „Ти ме обрече на смърт.., изостави ме.., ти си виновен, че ще живея под някой мост и ще ловя миризливи шарани, за да храня децата си.., и ще пера дрехите им с мръсната вода на река Мансанарес, защото, докато ти бях нужна, ме използва, а сега, когато вече не ти трябвам, ме изхвърли на улицата...“
Понякога се появяваше и призракът на Карл Маркс, въпреки че със сигурност приживе не бе отсядал в този хотел. Това го караше да се съмнява за истинските мотиви, поради които го посещаваше и духът на Толкин в студентската му стая в Оксфорд. Явно посещенията на духове не бяха физически свързани с местата, които някога са обитавали, както бе смятал дотогава. „Загубен съм“, вайкаше се Атикус, понеже в най-неочакван момент можеше да довтаса и призракът на Джеймс Джойс, ядосан от претенциите на младия Крафтсман, че е изчел неговия „Одисей“ от кора до кора, когато всъщност само бе прелистил литературния справочник на „Лонгман“.
Ако оставим настрана литературните размишления и безпочвените страхове, истината бе, че според Атикус Крафтсман би било проява на лош вкус да продължи да се възползва от удоволствията на шикозния си хотел, докато момичетата от офиса страдат за съдбата си.
Пpи условие че бе дошъл да ги уволнява, оставането му в подобен оазис на изобилието му се струваше гавра.
Оттук дойдоха както идеята да наеме студио в някоя сграда, близо до редакцията на „Либрарте“, така и непретенциозността му по отношение на неудобствата в жилището, което, все пак трябваше да признае, имаше и свое очарование.
Госпожа Сусана се оказа домакиня, пристрастена към плетенето на една кука, сухите цветя, всякакви джунджурии за украса, ножовете от неръждаема стомана и дуралексовите чаши с цвят на кехлибар. Беше много странно, че те, вместо да се чупят при силен удар в твърда повърхност като всички останали стъклени предмети, се пръскаха на хиляди миниатюрни кристали. Толкова приличаха на конфети, че Атикус счупи поне шест – ей така, за удоволствие и за да се порадва като дете на това „вълшебство“.