Не му остана обаче време да се възхити на подложките на цветя в чекмеджетата, на вътрешността на гардеробите, облепени с цветна хартия, на пръсканата мазилка в коридора и на колекцията от порцеланови фигурки във витрината в антрето. Онази вихрушка Солеа Абад Ередия го убеди да тръгнат веднага за Сиера Невада, в чиито поли, кълнеше се тя, от седемдесет години се спотайва съкровище, в очакване Атикус Крафтсман да го разкрие пред света.
– Не носете много документи, господин Красман – предупреди го тя. – Няма да имате достатъчно време да работите. Семейството ми е много емоционално и няма да ви оставят на мира нито за миг.
– Смятате ли, че трябва да взема шлифера си? – попита Атикус.
– Какво говорите! Не, за бога! При тази жега в Гранада! – Солеа го изгледа, като че ли е извънземен.
Атикус Крафтсман сложи в малкия куфар дрехи, тоалетните си принадлежности, възглавницата, електрическата кана, достатъчно „Ърл Грей“ и сметна, че с това багажът му е готов. Еротичната си библиотека остави, защото му се стори неуместно да я носи този път. Там, където отиваше, го очакваше нещо на съвсем различно литературно ниво.
– Ще ни вземе братовчед ми Арканхел, ако това не ви притеснява. Той е в Мадрид по работа и си тръгва утре с празен микробус – предложи Солеа толкова въодушевено, че той не се осмели да ѝ противоречи, въпреки че смяташе да наеме открита двуместна кола, която щеше да е повече в тон с извивките на тялото ѝ.
*
В осем сутринта в сряда Арканхел и Солеа започнаха да натискат клаксона на микробуса, като блокираха улица „Аламильо“, докато чакаха Атикус да слезе. От едната страна микробусът имаше надпис „Пъпеши Арканхел, Гранада“, а вътре миришеше на селски плод-зеленчук – нещо, което англичанинът не знаеше, защото за пръв път вдишваше подобен аромат
Освен това никога досега не бе усещал допир на такава ръка като на Арканхел – с толкова дълги нокти, „заради китарата, знаете“, и с косми по фалангите на пръстите.
Мъжът носеше черна риза, разкопчана почти до пъпа, а на врата му висеше златно разпятие с размера на Ордена на жартиерата. Носеше също златен часовник, два или три пръстена, две по-малки златни верижки около врата и обувки със заострен връх. Имаше тесен ханш и широки рамене. Беше горе-долу на годините на Солеа, очите му имаха горе-долу дълбочината на нейния поглед и реагираше горе-долу като нея – едновременно резервирано и скандалджийски. Подобно странно поведение явно бе възможно само за членовете на това семейство. От една страна, те изглеждаха готови да станат сърдечни приятели с всеки непознат, а от друга, бяха винаги нащрек и бдителни дори за най-малката обида или минимална проява на неуважение, след което направо откачаха и налитаха на бой. „Трябва да внимавам – напомни си Атикус, – ако не искам отново да се забъркам в някоя разправия като онази със Солеа в деня на запознанството ни.“
За негова изненада се оказа, че и тримата ще седят отпред – Арканхел на волана, Атикус до прозореца, а Солеа – помежду им, малко притисната от краката им. На англичанина тази близост му идваше малко в повече. Не бе свикнал жена да нахлува така в жизненото му пространство. Не бе привикнал също да го поздравяват със звучни целувки по двете бузи, да усеща нечии устни и дъх по лицето си и уханието на цветя в носа.
За братовчедите, напротив, странно би било да прекарат четирите часа път на отделни седалки. Фамилиарничеха, шегуваха се, щипеха се, побутваха се и се смееха постоянно, а от време на време, по средата на някой разговор или когато настъпеше мълчание, започваха да пеят
– Този господин баща ви ли е, Арканхел? – попита Атикус, посочвайки снимката на зрял мъж с липсващи зъби, който ги гледаше от метална кръгла рамка, прикрепена към таблото на автомобила.
Солеа и братовчед ѝ избухнаха в смях.
– Този мъж е Камарон[31] – отговори Арканхел с много повече гордост, отколкото ако снимката бе на баща му.
– Дечко – обърна се той към Солеа, – я сложи сидито от жабката.
Солеа се наклони над краката на Атикус, за да вземе диска. Атикус изтръпна целият Замалко да вдигне ръка и да я погали по косата, но някаква тежест като олово го притискаше към седалката и той не можа да помръдне.
Младата жена Включи радиото, постави диска и микробусът се изпълни с онова толкова характерно звучене на испанска китара.