– Ето, този е човекът от снимката – каза гордо Арканхел, след което започна да пее силно, следвайки изпълнителя в специфичните за фламенкото извивки на гласа. Солеа пляскаше с ръце, а Арканхел почукваше по волана на буса, като че ли е барабан.
– Ти не пееш ли? – попита Атикус Солеа.
– Пея лошо – призна тя.
И Атикус, уважавайки червенината, която заля лицето ѝ, не настоя повече.
След известно време Солеа заспа, склонила глава на рамото на братовчед си. Пресичаха Деспеняперос[32], сред завои и дъбови гори, когато Арканхел изведнъж отмести погледа си от пътя и го заби в очите на Атикус.
– Не си пъхам носа в намеренията и мислите на когото и да било – каза той, – но ако от главата на братовчедка ми падне дори един косъм – продължи заплашително, – кълна се в най-святото ми, че ще ви отрежа ушите.
Атикус преглътна. Идваше много остър завой.
– Моля ви, Арканхел, гледайте напред – помоли той, след което излъга с треперещ глас: – Можете да бъдете спокоен, нямам намерение да ухажвам братовчедка ви.
– За ухажване нямам нищо против – отговори другият – Но ако разбера, че сте докоснали дори един сантиметър от тялото ѝ, чуйте какво ви казвам: ще ви убия!
– Разбирам – промълви Атикус.
– Женен ли сте, господин Крафтсман? – попита братовчедът
– Не – отвърна англичанинът
– Имаше ли си приятелка?
– Не – отново отрече Атикус.
– Тогава, да, можете да общувате с нея! – разреши батовчедът и допълни: – Но без глупости, разбрахме, нали?
– Разбрах: ако се държа непочтено със Солеа, ще си имам работа с вас – каза Атикус, за да потвърди, че е схванал.
– Точно така – кимна удовлетворен другият мъж.
След като изясниха въпроса, Арканхел отново насочи вниманието си към пътя. Камарон продължи да пее в дует със собственика на микробуса, а Солеа все така спеше, спокойна и усмихната.
***
Някъде към девет вечерта, след като пробва първо с Шекспир, после – със Стендал, след това – със сестрите Бронте, за да приключи в обятията на Корин Телядо[33], търсейки безуспешно убежище от отчаянието си, Берта Киньонес трябваше да признае пред себе си, че има разочарования, които и книгите не могат да излекуват.
Този път не можеше да отиде при Асунсион и да ѝ разкаже за любовната връзка на Мария. По принцип нямаше тайни от нея. Ако се отнасяше за какъвто и да било друг проблем – за работа, здраве, самота.., веднага би споделила. Но сега ставаше въпрос за брачна изневяра и на нея ѝ се струваше, че е по-добре да запази за себе си притесненията си, вместо да ги предава и на приятелката си. На нея и без това не ѝ бе лесно да преодолее собствената си драма, че да понесе и чужда. Макар никога да не говореха по този въпрос, Берта знаеше, че всеки път, когато се сети за бившия си съпруг и стюардесата от авиокомпания „Иберия“, на Асунсион ѝ струваше огромни усилия на волята да не се разплаче.
След като се отказа от мисълта да сподели тревогите си с най-близката си колежка, реши да отиде у Габи, с очакването да получи чаша чай и утеха. В очите на Берта Габи и Франклин бяха идеалната двойка. Обожаваха се.
– Заповядай, Берта! Влизай! Каква приятна изненада! – посрещна я Габи.
– Франклин тук ли е? – попита Берта.
– Няма го. Ще се прибере по-късно. Възложиха му един стенопис за входа на Морския музей. Не можеш да си представиш колко хубаво става! – обясни ѝ с гордост Габи.
– По-добре, защото идвам с един проблем...
– Досетих се. Много си бледа, Берта. Искаш ли да ти налея чаша вино? – предложи загрижено колежката ѝ.
Двете седнаха на малкия оранжев диван в хола. Този диван и едно петно, наподобяващо размазан плод от винил на отсрещната стена, бяха единствените цветни щрихи в стаята. Всичко останало – килимът с дълъг косъм, масата в средата, настолната лампа с форма на светещ цилиндър и глинената скулптура на хрътка в естествен размер – беше бяло като сняг.
– Ах, Габи...! – въздъхна Берта. – Направо не знам дали изобщо да ти споделя това неприятно нещо. Жал ми е да ти развалям настроението, като гледам колко си щастлива.
– Всички сме притеснени, Берта. Атикус Крафтсман най-вероятно ще ни уволни. Вече го знаем. Но това не е по твоя вина... Случват се такива неща...
Берта се разплака.
– И това също! Каква катастрофа! Уверявам те, Габи, че винаги съм била много разумна – никога не съм харчила повече, отколкото е можело да си позволим. Ти знаеш много добре какви жертви сме правили, за да върви работата. Никога не сме си разрешили никакъв лукс, винаги сме били честни и толкова сме се старали... А сега излиза, че всичко сме правили зле. Ужас! Господин Крафтсман ми ги наговори едни... За задължения, за неуспехи, за провал във всеки възможен смисъл. Казва, че никой не ни чете, че не сме си спечелили доверие, нито добро име, нито престиж. Че сме като петно за компанията и че освен всичко останало, сме харчили пари като за световно.