Габи отиде за салфетки. Те също бяха бели.
– Не мога да си обясня, Габи... Нещо не ми се връзва – проплака Берта, след като си издуха носа.
– Най-важното е, че ти е чиста съвестта. Ще видиш, че всичко ще се нареди. Може би трябва да затегнем малко коланите за някои разходи или да поискаме от господин Крафтсман отсрочка на решението и да се хванем здраво на работа. Аз мога да работя допълнителни часове без заплащане...
– Благодаря ти, скъпа, голямо съкровище си – успя да каже Берта през сълзи. – Проблемът обаче е, че не идвам да говоря за това, а за нещо друго, по-лошо дори и от затварянето на „Либрарте“.
Габи се изненада. Шефката ѝ нямаше навик да споделя с нея личните си проблеми. Отношенията им по-скоро бяха като между племенница и любимата ѝ леля, която никога не пропуска да я поздрави за рождения ден или да ѝ купи подарък за Коледа. Берта по принцип се държеше покровителствено и майчински с всички и беше човек, на когото можеш да разкажеш проблемите си, но тя самата никога не споделяше своите.
– Да не се е случило нещо с Асунсион? – изплаши се Габи, която знаеше колко са близки двете и че ако ставаше въпрос за нещо лично, Берта първо щеше да отиде при най-добрата си приятелка.
– Не. Асунсион е добре, милата, но не мога да я огорчавам с това. Става въпрос за Мария – разкри най-после Берта.
– Мария? – възкликна Габи.
Берта отпи голяма глътка вино, за да събере кураж. После започна да разказва как пет месеца по-рано, сутринта на празника на влъхвите, „за да съм по-точна“, е видяла Мария в обятията на друг мъж и как тя след това е оправдала изневярата си пред Берта с обяснението, че се чувствала като хваната в капан в този рутинен и нещастен брак.
– Но ме увери, че авантюрата ѝ щяла да приключи скоро – продължи Берта навъсено. – Каза ми, че онзи мъж не означавал нищо. Нямала чувства към него, било само временно развлечение за няколко дни, най-много за месец, но после щяла да се върне към нормалния си живот с Бернабе и децата, също като героинята от „Мостовете на Медисън“... Забележи само какви ми ги говори – все едно животът ѝ е някаква мелодрама!
Габи не каза нищо. Просто прегърна Берта. Понякога е по-добре само да слушаш.
– Днес обаче я видях отново със същия мъж. Представи си, минаха шест месеца, Габи, а тя е все още с него!
– Знаеш ли кой е? – чак сега проговори Габи.
„Колко Странно“, помисли си Берта. Не. Не знаеше кой е. Никога не бе виждала лицето му и изобщо не ѝ бе хрумнало да попита Мария как се казва. Просто бе повярвала на думите ѝ, че тази авантюра е нещо временно и поради това – нереално, и съответно този човек не бе от плът и кръв.
– Не – отговори тя на въпроса на Габи.
– Смяташ ли да разговаряш отново с нея? – попита младата жена.
– За какво? За да ме излъже пак и да ми каже, че това е мираж? Че това, което виждам, не е каквото изглежда и че бракът ѝ си върви нормално?
– Какво да правим тогава?
– Нищо, какво можем да направим...
Двете отпиха от виното в мълчание. Жените, противно на мъжете, са в състояние да говорят за един проблем с часове, без да се опитат да му намерят решение. Дори без да планират следващата стъпка. Само си говорят, докато им пресъхне устата и им свършат сълзите. И докато им засмъдят очите и стане време дa се прибираш вкъщи. Въпреки че, наистина, вече щяха да отнесат само половината от тежестта на проблема върху плещите си.
– Не казвай на никого, Габи – помоли я Берта на вратата, преди да си тръгне. – Ще видим какво ще стане. В крайна сметка след няколко дни може всички да се окажем на улицата и тогава историята на Мария няма да бъде наш проблем.
В този момент пристигна Франклин.
– Къде е моята любима? – го чуха да вика още от стълбището.
Носеше букет бели лалета.
***
През шестте години, в които правеше дизайна на „Либрарте“, Габи никога не бе допускала ни най- малка грешка, а от няколко дни нищо не можеше да направи като хората. Ставаше въпрос точно за тези няколко дни, които бяха минали от посещението на шефката ѝ у тях, когато ѝ бе съобщила за извънбрачната връзка на Мария.
Асунсион веднага разбра, че в чувствителната и подредена глава на Габи се е загнездила някаква тревожна мисъл. На няколко пъти Берта трябваше да ѝ обръща внимание за елементарни пропуски – като този, че не е изпратила баркодовете в печатницата, и всякакви други подобни, които би допуснал само начинаещ. Самата Асунсион бе забелязала, че понякога колежката ѝ е разсеяна, а очите ѝ са заковани в челото на Мария, докато тя работеше съсредоточено, без да подозира нищо.