– Един момент, моля – каза той, стана и с бързи стъпки напусна „кабинета“.
Излезе от сградата, пресече улицата, влезе в аптеката на Аделина, купи няколко клечки за уши, плати в брой и се върна в участъка. Двамата англичани го очакваха с изписано недоумение по лицата. Без предисловия инспекторът се обърна към господин Крафтсман с кратка, но ясна команда:
– Отворете широко уста!
***
Атикуc Крафтсман помнеше много ясно хрущящия звук от скъсването на сухожилието му по време на състезанието по гребане срещу Кеймбридж. Заради тази контузия за седма поредна година Оксфорд остана на второто място в това епохално състезание, в което всъщност участваха само двата отбора.
Съперничеството със „сините“ беше част от всички онези по-малки или по-големи, но еднакво важни за университета традиции, предавани от поколение на поколение. Сред тях бяха носенето на вратовръзка на цветни райета, полагането на клетва върху Библията, че ще се въздържат да дъвчат дъвка в Бодлиевата библиотека[4] консумирането на ягоди със сметана и шампанско на поляните около „Крайст Чърч“[5] и забраната да минават напряко през тревата на вътрешния двор, поради което се налагаше да го заобикалят
Всички тези правила в началото шокираха новаците, но след първата година те не просто започваха ревниво да ги спазват, но ги обезсмъртяваха за идващите след тях. По някакъв мистериозен начин традициите тук ставаха свещени и се превръщаха в неотменна част от колективния дух на студентското братство.
Aтикуc не можеше да забрави и усещането, когато за първи път видя надписа на вратата на стаята си: „Тук живя известният писател Дж. P. Р. Толкин“.
Разбира се, не бе случайно, че младият господин Крафтсман бе настанен точно тук. Баща му, Марлоу Крафтсман, като собственик на издателство „Крафтсман & Ко“, член на борда на колежа и дарител на библиотеката, настоя изрично пред ректора неговият син да обитава стаята, в която е замислена историята на „Властелинът на пръстените“. Според господин Крафтсман тази книга бе едно от най-ярките произведения на световната литература.
Желанието му бе удовлетворено веднага.
В действителност Атикус не беше първият Крафтсман, обитавал тази стая. Преди него в нея бе живял по-големият му брат Холдън. Тук дори бе заченато първото му дете – Оливър, за голямо неудоволствие на майка им, която нямаше да може да организира истинска първокласна сватба. Не и при бременна булка.
Но семейната връзка със стаята не свършваше с това. Самият Марлоу, както и баща му Дориан, а и дядо му Шерлок, член-основател на Клуба на хедонистите, в техните студентски години също бяха живели тук. В действителност стаята бе толкова свещена за тях, колкото и старата семейна традиция да кръщават децата си с името на главния герой от някой култов роман.
Чувството, изпълнило Атикус пред вратата на стаята, която трябваше да го въведе в един нов живот, в никакъв случай обаче не бе гордостта, за която баща му бе говорил с възторг Когато видя онзи надпис и разбра, че към него са отправени сериозни очаквания да демонстрира ярки интелектуални и творчески качества, които, осъзнаваше той, напълно му липсваха, младежът почувства такава безпомощност, че чак го заболя стомах.
След няколко дни на дълбоко страдание, че не е достоен наследник на стаята на Толкин, Атикус реши, че има и други начини да запази достойнство – собственото си и на семейството. Залепи на вратата емблемата на Челси и се включи в отборите по футбол и гребане – дисциплини, в които, в интерес на истината, постигна забележителни успехи.
Младият наследник започна и работа като екскурзовод към музея на университетския кампус, въпреки че нямаше нужда от пари и въпреки чувството на неудобство, обхващащо го всеки път, когато обличаше онази нелепа средновековна роба – задължителната работна униформа. Това обаче бе единственият начин да се доближи, без да събужда подозрения, до девойката на касата. Тя, за разлика от него, работеше, защото се нуждаеше от пари за образованието си.
Девойката се казваше Лисбет и в деня, когато той скъса сухожилието си, наблюдаваше регатата от моста. Беше запомнил синия ѝ шал. Когато лодката на Атикус изгуби ритъм и започна да изостава, Лисбет, явно разочарована, се отдалечи от реката в прегръдките на един студент от колежа Линкълн.
След операцията младият Крафтсман прекара шестте седмици, нужни за възстановяването от травмата, в провинциалната къща на семейството в графство Кент
Въпреки че баща му упорито наричаше имението „ферма“, вероятно заради обширните зелени ливади, в действителност викторианската къща, конюшните, градините и езерото с патици подсказваха, че това бе просто семейното място за почивка.