Трябваше още да говори с икономката, да организира доставките на провизии за дома им, заплащането на доставчиците, разпределението на стаите в къщата в Кент, наемането на персонал за Коледа, менюто, елхата, коледния пудинг и още какво ли не. На практика най-ранната дата, на която можеше да си позволи да пътува, бе 15-и декември. И трябваше да се върне не по-късно от 20-и, защото, ако закъснееха, Коледата тази година щеше да бъде пълен провал.
– Марлоу и аз ще предприемем непредвидено и много спешно пътуване – обясни тя на Виктория Бестман. – Отнася се за Атикус. Притесняваме се, че може да му се е случило нещо. Не знаем нищо за него от август
– Божичко!
– Казвам ти го, защото вероятно няма да мога да играя бридж на 16-и. Трябва да си намериш партньорка за тогава.
– 16-и? Но това е след 10 дни!
– Знам, но всичко стана много внезапно, Виктория. Съжалявам, но вече ти казах, че е спешно. Става въпрос за Атикус.
– Горкичката! Представям си колко си притеснена. Щях да дойда да те видя, но още през август обещах да включа в една благотворителна кампания на съпругата на свещеника.
– Разбирам, Виктория. Обещанието си е обещание, е се притеснявай. Ще ти се обадя, щом се върнем.
***
Пътуването с микробуса на Арканхел приключи малко преди три следобед. Гранада се появи на две части: първата – модерна и малко скучна, а втората – кацнала на хълма, като избродирана от тесните улички, с бели къщи и прекрасни гледки към двореца Аламбра[36].
До Албасин се стигаше с риск за живота, след опасни завои сред урви и скали, а за да се доберат до къщата на Солеа, трябваше да слязат от возилото и да вървят пеша нагоре по хълма с куфарите в ръце, докато стигнат до дървена порта в средата на каменна стена, обвита в жасминови храсти.
Оказа се невъзможно да убеди Солеа той да остане в очарователното хотелче, покрай което минаха. Тя се обиди не на шега и каза, че не се сеща за нещо по-грозно от това да откаже гостоприемството на майка ѝ и на баба Ремедиос. Нахока го, че само един англичанин може да си помисли нещо подобно и Атикус не се осмели да ѝ противоречи повече. Когато вече нямаше връщане назад и двамата застанаха пред портата, Солеа му сподели, че неговото посещение щяло да бъде голямата изненада за семейството ѝ.
– Не са ли предупредени за пристигането ми?
– Неее... Така е по-добре, по-естествено е.
Атикус си помисли за майка си и за сътресението, което щеше да преживее, ако някому хрумнеше безумната идея да се появи без предупреждение в дома ѝ. Щеше да наруши планирания ѝ до минута живот, да я извади от равновесие, което щеше да възстановява с месеци. Щеше да заприлича на мравка, на чийто път са сложили клечка и тя не знае дали да я заобиколи, дали да мине през нея, или да се обърне назад и да се откаже да упорства – объркана, зашеметена, без никаква опора, в която да се вкопчи.
Но Мануела Ередия, майката на Солеа, имаше толкова малко общо с Мойра Крафтсман, че на Атикус му бе изключително трудно да постави двете в една и съща категория – „майки“. След като прегръща и целува дъщеря си така, сякаш се е върнала от война, в която са я обявили за загинала, Мануела постъпи по същия начин и с Атикус. Пълните ѝ ръце обвиха врата му, а устните ѝ докоснаха неговите няколко пъти. Това бе най-близкият до насилие акт, който англичанинът бе преживял някога в живота си. Майка му никога не го бе „мачкала“ по този начин, дори и като бебе.
– Каква радост! Каква радост! – викаше Мануела, за да може целият квартал да разбере, че Солеа си е у дома. Баба Ремедиос изтича до вратата, привлечена от виковете. Церемонията по посрещането се повтори, обогатена с пощипванията и потупванията на възрастната жена, облечена в черно. Някои от зъбите ѝ липсваха, а други светеха с блясъка на чисто злато. Беше препасана с бяла престилка, осеяна с петна от домати и зехтин, и ухаеше на хляб, запържен лук и на пушек от печка на дърва.
– Как каза, че ти е името? Тико? – прекръсти го тя, когато го освободи от прегръдките си.
Атикус ги последва през градината сред лозови вейки и клони на лимонови дървета, препъвайки се в саксии с мушката, а една сива котка и жълто канарче, появили се изневиделица, успяха здраво да го стреснат Изкачиха стълбите, облицовани с керамични плочки, и стигнаха дo вратата на къщата, пред която, като на стража, стояха две огромни глинени делви.
Вътре ги чакаха още хора, въодушевени от пристигането им – трима братовчеди, двама чичовци, сестрите на Солеа, брат ѝ Томас, майката на Арканхел, която бе дошла за сол и бе останала за обяд, три-четири шумни деца и още една стара жена, на вид досущ като баба Ремедиос, но с име Долорес. Масата бе подредена: керамични чинии, пучерото[37] В средата, печено яре, пресни домати с подправки, картофи – също с подправки. Там подправяха даже и маслините – големи, зелени планински маслини, и пиеха червено вино с газирана вода „или кока-кола, ако предпочитате, нали сте чужденец, извинете за думата, господине“.