В единия ъгъл на стаята работеше телевизор, усилен максимално – като картина, която никой не гледа, но знае, че е там и самото ѝ присъствие е достатъчно. Какво би представлявал един дом без телевизор? И без диван? И една тясна стълба, която да води към горния етаж, „където е стаята ви, мистър – излизай оттук, диване такова, тази стая е за мистър Крафтсман!“ Имаше легло с метална рамка и пружина, застлано с покривка, „изплетена на една кука от майка ми“. По стените висяха снимки, прозорецът беше с чамова рамка, на един дървен нар бяха наредени куклите, облечени с рокли на волани, до тях – „шкафът на баба и колекцията от ветрила“.
– Починете си малко, мистър Крафтсман, защото тази вечер има харана[38].
- Харана?
*
Солеа бе останала долу на масата и се смееше така, както Атикус отдавна не бе чувал момиче да се смее.
Разказваше на сестрите си последните новини от Мадрид. От един Мадрид, който беше част от Албасин, със същите имена и същите лица – сякаш говореше за разходка в градския парк, – защото много млади хора от Гранада бяха заминали за столицата и сега живееха в предградията ѝ.
– Но ако майка ти и баба ти не знаят, че пристигаме – се бе опитал да протестира Атикус пред вратата на къщата, – вероятно няма да са предвидили храна за нас, нито да са приготвили стая за мен. По-добре да потърсим хотел...
– Слушайте, господин Красман – му бе отговорила Солеа, сложила ръце на кръста, – не знам как се правят нещата в Англия, но тук, в Гранада, масата се слага без олкова изчисления и церемонии. Вади се пучерото, касуелата[39], месото или каквото има и се нареждат столовете – където пет, там и десет, където десет, там и петнайсет, – и се яде. И никога нищо на никого не липсва.
Атикус си приготви чай и го изпи на екс. Изтегна се на леглото и си помисли, че много скоро ще си бъде вкъщи. Веднага щом убеди баба Ремедиос, че това, което пази в сандъка, е съкровище, откритие, достойно да се нарече световно културно наследство.
„Трябва да подбера много внимателно думите“, каза си той, а после заспа и засънува как някакво канибалско племе се опитва да го напъха в казан с вряла вода.
*
След малко Солеа се качи на пръсти по стълбата и долепи ухо на вратата на стаята, в която Атикус хъркаше като мечка. Щом се увери, че е заспал достатъчно дълбоко, за да не може да чуе разговора, набра номера на „Либрарте“ и зачака.
– Берта? – каза шепнешком, притискайки силно тeлефона към ухото си. – Солеа съм. Обаждам се да ти кажа, че засега всичко върви по план. Вече сме в къщата на родителите ми.
– Браво, момичето ми! – отвърна шефката ѝ, също шепнейки. – Сега ми разкажи подробностите!
***
След огледа на номер 5 на улица „Аламильо“ инспектор ms Манчего го загложди неприятното подозрение, че е бил излъган от ключаря като новобранец. Освен бързото претърсване, което извърши той самият през онази нощ на жилището, бе направен и официален обиск, в който участваха няколко агенти от отдел „Кражби“. Те установиха, че в апартамента няма други следи, освен тези на господин Крафтсман, госпожа Сусана и оставените от Манчего. От Лукас – нищо.
Освен това от няколко дни инспекторът се опитваше да се свърже по мобилния телефон със своя съучастник, но вместо отговор един механичен глас му съобщаваше, че избраният номер не съществува.
Планът му се бе срутил като пясъчна кула, а той чак сега си даваше сметка за някои обстоятелства, които трябваше по-рано да му запалят „червената лампичка“.
Първо, предполагаемият ключар нямаше никаква представа как се отваря врата с шперц, а това водеше до заключението, че вероятно не е никакъв ключар.
Второ, запознанството им бе прекалено „случайно“, при това на една толкова пуста и тъмна улица, и то в нощ, когато бе пийнал повечко. Освен това онзи бе написал името и телефона си на хартийка, която бе взел от земята, без да остави някакви други координати. Фактът, че не му даде адрес и не удостовери самоличността си по друг начин, сега вече наведе полицая на мисълта, че съучастникът му нито се казва Лукас, нито има начин да го открие.