– Интересна теория – коментира той накрая. – А вие сте една много образована жена, Берта.
– Не мисля – отговори Берта поласкана. – Аз съм от село. От едно малко село в Камерос[40] – допълни скромно тя.
– Аз също! – очите на Манчего се разшириха от изненада.
– Ортигоса – допълни Берта.
– Гръм и мълнии! – подскочи Манчего.
Изведнъж случаят се бе завъртял на сто и осемдесет градуса. Берта и Манчего станаха едновременно от столовете – и двамата силно изненадани. Чак сега се разпознаха. Бяха на ръба да заподскачат от радост и да почнат да се прегръщат, но се овладяха.
Ограничиха се до това да се посмеят радостно като деца и да се огледат хубаво от глава до пети: тя – зряла жена, леко закръглена, той – едър мъж със склонност към пускане на шкембе, и се опитваха да открият в образа на човека отсреща онзи другия, от споделената младост. Единственото, което успяха да разпознаят от онези времена, бе блясъкът в очите и извивката на усмивката.
– Бях сигурен, че те познавам – почти извика инспекторът, преминал на „ти“, без да се усети. – Ти си момичето от балкона на къщата срещу пощата. С очилцата и плитките. Търсих те с месеци!
– Мен? – изненада се Берта.
– Да – потвърди Манчего. – Затова, когато чух името ти– Берта Киньонес, ми напомни нещо... Почти го бях забравил. Кражбата от пощата в селото бе първият ми случай. Тъкмо бях завършил полицейската академия и ми го възложиха, защото съм от района. Оказа се, че ти може да си била единствената свидетелка на кражбата, защото все наблюдаваше отгоре.
– Много вода изтече оттогава... – каза Берта.
- Не успях да те открия – продължи инспекторът – Накрая случаят се разреши от само себе си. Е, и с помощта на пощенския служител – баща на момичето, което бе избягало с годеника си и с парите, не знам дали си чула.
– Чух нещо – отговори неопределено Берта. – Но аз бях заминала вече за Мадрид пет години по-рано, за да уча. Така че нямаше дa ти бъда от полза, дори да ме беше открил.
Чаят изстиваше. Манчего отново надигна чашата, за да прочисти гърлото си, но този път течността му се стори горчива и неприятна. Сбърчи нос, преглътна насила и се прокашля.
– Берта, какво ще кажеш, ако те поканя на вечеря? – изненада се сам той, когато се чу да произнася тези думи.
***
Пазарът Сан Мигел[41] се стори на Берта перфектното място за една неформална и непретенциозна среща. Намираше се на идеалното разстояние за една хубава вечерна разходка от офиса. Нямаше да се наложи да се качва в патрулната кола, която чакаше зад ъгъла на улицата с друг полицай на волана. Щеше да ѝ е много неприятно да седне на задната седалка, тази на престъпниците, и да обяснява на колегата на Манчего, ако обича да не ги кара към участъка, а да ги остави, моля, до някой кокетен ресторант, където ги очаква маса за двама със запалени свещи и разговор, придружен с щастливо глупав смях.
Не можеха да изберат по-подходящо място от стария пазар, където се хапваше на крак и човек можеше да обикаля от маса на маса и от сергия на сергия и да опита какво ли не: „Порция хамон, моля... И кюфтенца... И порция задушени миди... И бутилка червено вино...“ Берта и Манчего седнаха на високите столчета пред отрупания с тапас плот на бара, като се опираха с единия крак на напречната желязна пръчка, а с другия – на пода. Сякаш и двамата имаха готовност във всеки един момент да хукнат да бягат.
Никой от тях не бе навикнал да вечеря извън къщи. И двамата излизаха само на питие с приятели или да поиграят на карти след работа, а след това – всеки вкъщи, пo пижама и пантофи, пред телевизора или с роман, един топъл сандвич, студени чаршафи, тоалетна, „Отче наш“ и леко безсъние около полунощ.
– Веднъж и аз разреших една загадка – осмели се да сподели Берта през смях. – Беше ужасно. Да ти разкажа ли?
– Разбира се – окуражи я Манчего.
– Бях на десет или дванадесет години и бях сама вкъщи. Бях си легнала и чаках родителите ми да се приберат за да заспя спокойно, когато чух, че някой чука на вратата. Отидох до прозореца, но не видях никого, така че се върнах в леглото. Но след няколко секунди отново се почука. Този път се свлякох от леглото на пода, изпълзях до прозореца и тихичко зачаках да видя кой е долу. Тогава, за мой ужас, видях, че чукчето на вратата се вдига и удря вратата само, без някой да го докосва.
– Колко странно!
– Помислих си, че е призрак. Нямаше кой да чука по това време. Не можеше да е от вятъра, защото чукчето беше желязно. Щеше да ми изхвръкне сърцето от страх! Бях сама, малка...
– Разбирам.