– Взех една стара порцеланова кана и когато чукчето се вдигна отново, я метнах през прозореца, за да разбера какво ще стане с главата на този призрак, човек или който и да ме плашеше там долу, ако го уцеля.
– Била си смело момиче.
– Нищо подобно. Бях много страхлива! Толкова, че дори не се осмелявах да бягам пред огнения бик[42] по фиестите. Стоях на балкона на казиното, за да мога да гледам от безопасно място, а другите деца ме наричаха „пъзла“.
– Чакай да позная – прекъсна я Манчего, хващайки я инстинктивно за ръката. – Не ми казвай повече. Да видим дали ще разгадая случая само по пътя на дедукцията и логиката...
– Като Шерлок Холмс?
– Или като агент Грисъм от ЦРУ.
– Давай!
– Я да видим – прокашля се Манчего. – Първо да уточним: къщата ти беше първата в селото, нали?
– Да – потвърди Берта.
– А отсреща бяха градините, ако не се лъжа...
– Аха – отново потвърди тя.
– И родителите ти са отсъствали онази вечер?
– Да, бях сама. И ужасена!
– Било те е страх...
– Много – призна си тя.
– А другите деца са ти се подигравали.
– Понякога.
– В такъв случай казусът е разрешен – каза самодоволно Манчего. – Отне ми цяла минута, госпожице! И изводът е следният: някой от малките гамени е вързал с канап чукчето на вратата и го е дърпал, скрит в градината отсреща. Така ли е?
Берта се опули от изумление. Само успя да вдигне чашата с вино и да я чукне в тази на инспектора.
– Страхотно! – призна тя, впечатлена от детективските му умения. – На мен ми отне много повече време да разкрия номера. Не само че хвърлих каната, но излях и кофа с гореща вода, а после метнах една дървена табуретка и два чифта обувки. Разбрах, че е канап, когато накрая хвърлих едно одеяло и то остана да виси във въздуха като прани гащи.
Двамата се смяха като ученици в междучасие. Спомниха си преживявания от едно време, когато като деца бяха бродили по едни и същи хълмове, бяха брали едни и същи диви ягоди и се бяха крили от едни и същи крави, които бяха срещали по едни и същи пътеки. Бяха прекарвали зимите, треперейки от студа по пързалките на едни и същи калдъръмени улици, а лятото се бяха къпали в една и съща река. Бяха ловили попови лъжички в едни и същи локви, бяха спали под едни и същи дъбове, бяха пили вода от едни и същи чешми и бяха пазарували хляб и мляко от един и същи магазин. Бяха гледали подир един и същ автобус с един и същ копнеж, че някой ден ще тръгнат да откриват света, въпреки че познатият им свят свършваше в Логроньо, а по-нататък съществуваха непознати опасности. Бяха произнасяли думи като „кръчма“, „суракапоте“, „народна топка“ и „леле, божке!“ без да се изчервяват – думи, забранили сами на себе си в новия си живот в Мадрид, където бяха смятани за възпитани и умни хора... Въпреки че в този град не се съдеше за човека по месторождението му, защото в крайна сметка всички бяха дошли от село, по което тайно тъгуваха.
Когато инспектор Манчего се прибра вкъщи, след като изпрати Берта до дома ѝ на знаменитата улица „Аламильо“, призна пред себе си, че за пръв път от много време насам тази нощ отново бе момчето от онова малко селце, чиято голяма детска мечта бе да стане полицай.
И я бе постигнал...
Усмихна се със задоволство на образа си в огледалото и си обеща, че на следващата вечеря с Берта ще я попита за ключаря Лукас и за възможната му връзка със случая „Крафтсман“. После осъзна, че неофициално това всъщност щеше да бъде третата им среща и си помисли, че може би няма да е лошо да си припомни как се целува жена.
– Слушай, Манчего – го бе попитала Берта, преди да се разделят с малко плахо ръкостискане и пожелание за лека нощ. – Спомняш ли си как се казваше онзи, който ограби пощенската станция?
– Рубен не знам кой си – отговори той.
– Почти същото! – възкликна, без да иска тя. – А ти? Как беше малкото ти име?
– Алонсо.
– О! Като на Дон Кихот!
***
Пирата наистина знаеше как да целува.
Може да се каже дори, че Сесар Барбоса бе роден за това – да даде на всяка жена целувката, която ще ѝ достави най-голямо удоволствие. Срамежлива, дръзка, груба, игрива... Харесваше му да възпламенява жените с този дар, с който небето го бе благословило.
Слагаше на талията на жената ръцете си, за да могат после, когато дойде моментът, полека да се спуснат по ханша ѝ и накрая да спрат на дупето.
Разтваряше леко бедрата ѝ с крак, притискаше я с тежестта на раменете си и потъркваше брадата си в бузата ѝ, преди да спре, за да се убеди, че първата битка е спечелена, че тя е затворила очи, разтворила е устни и стои в очакване. Тогава започваше истинската война. Езикът му си проправяше път като измъкващ се от клетка див звяр, извиваше се, скачаше, вилнееше... Превръщаше се в господар на пространството, на времето, на въздуха и на мрака.