С Мария първата му целувка бе от онези, внимателните, които влизат предпазливо в устата, галят нежно устните и после тактично изчакват ответната реакция, преди да преминат към последната атака на живот и смърт.
Паметна беше тази първа целувка до стената на църквата „Св. Хинес“, недалеч от офиса. Сесар бе оставил каската си върху седалката на мотора, с който бяха направили едно кръгче, все едно бяха двайсетгодишни. И сякаш Мария никога не бе преживявала това – гаджето, което я чака пpeд входа след края на лекциите, книгите, чантата, раздялата на ъгъла на улицата... Само дето годините ѝ не бяха двадесет а тридесет и пет, и имаше съпруг; две деца, списъци за пазаруване и товара на съвестта.
В началото Мария се закле пред себе си, че тази история със Сесар Барбоса няма да трае повече от един уикенд – този, в който Бернабе всяка година ходеше до Самора да види майка си. Мария не го придружаваше, защото свекърва ѝ не можеше да я понася. Не искаше да я вижда дори и на снимка – твърдеше, че „онази змия“ подлъгала сина ѝ да се ожени за нея, а той имал толкова обещаващо бъдеще.
Но неделята мина и в понеделник Сесар Барбоса се появи в офиса на „Либрарте“ с нова фактура и нова покана.
И продължиха да се срещат тайно в едно дискретно хотелче по време на обедната почивка – два или три пъти седмично, ако не и повече. И вече бяха минали девет месеца от онази първа предпазлива целувка.
*
Габи първа видя подпухналата устна на Мария, защото бюрата им бяха едно срещу друго, а и след разговора си с Берта не откъсваше очи от колежката си. Не я наблюдаваше – направо я изследваше с поглед. Самата тя никога не би изневерила на Франклин Ливингстън, дори в замяна на цялото сладострастие и цялото злато на света.
– Асунсион, видя ли устната на Мария?
Асунсион толкова пъти ѝ бе искала прошка за гафа с биберона и терличките, че само дето не се бе бичувала публично. Габи бе получила цветя, бонбони, подаръци, извинения, прегръдки, сълзи... И разбира се, бе ѝ простила веднага.
– Мила моя – успокояваше я тя, – ти откъде можеше да знаеш какво става? Трябваше да ти кажем от самото начало, вината е наша, не плачи...
После Габи и Берта, с цялата тактичност, на която бяха способни, ѝ бяха обяснили каква всъщност е ситуацията, а именно, че от девет месеца Мария слага рога на Бернабе. „Виж я само колко е спокойна и на всичкото отгоре твърди, че било за добро!“
– Устната? – Асунсион се появи на вратата на кухнята, където се срещнаха тайно с Габи, след като бе получила от нея имейл да дойде там.
– Да! Прилича на Анджелина Джоли, виж я...
На Асунсион не ѝ оставаше друго, освен да се съгласи с Габи.
Берта не бе забелязала нищо. От няколко дни насам изглеждаше много отнесена и разсеяна. Момичетата го отдаваха на притесненията покрай съдбата на „Либрарте“ въпреки че, както установиха те, от време на време шефката им вдигаше поглед от монитора на компютъра и го насочваше през прозореца, като въздишаше и се усмихваше.
– Вярно, че е подута – отговори Асунсион. – Да я попитаме ли какво ѝ се е случило?
– Да не си посмяла! – отвърна Габи. – Сигурно е била ухапана.
– От кого? От любовника ѝ ли?
– Ох, много ясно! Не може да е от Бернабе. Ухапване на това място след петнайсет години нещастен брак няма никаква логика.
– Дали не е проява на насилие?
Първата обаче, която забеляза няколко дни по-късно синината на дясното око, беше Берта, защото тя отвори вратата, когато Мария влезе в офиса, обляна в сълзи. Тя се опита да скрие случилото се, но нямаше как – окото ѝ бе черно като това на панда.
Сложиха ѝ лед, дадоха ѝ да пие вода, настаниха я на люлеещия се стол в кабинета на Берта и зачакаха мълчаливо да им разкаже, че Сесар Барбоса в действителност е най-гадното копеле на света.
– И сега какво ще кажа на Бернабе? – започна да се вайка Мария, захлупила с ръце лицето си.
– Кажи му, че аз съм те фраснала – предложи жертвоготовно Асунсион. – Разбира се, без да искам – добави почти веднага, дала си сметка, че не би могла да го направи нарочно.
*
Нещата започнаха да се влошават в момента, в който на Мария ѝ хрумна да разкаже на Пирата, че господин Крафтсман е пристигнал в Испания с намерението да закрие списанието и да ги уволни. Тази новина, която по-скоро трябваше да е безразлична на Барбоса, го ядоса до такава степен, че същата вечер, на терасата в мексиканския ресторант на улица „Аламильо“, удари плесница на Мария. Нападна я жестоко и с думи, обвинявайки я, че е неспособна да запази тази или която и да било друга работа. Каза ѝ, че е глупачка, която не става за нищо.