И тя смяташе, че той има право.
Заболя я от плесницата, но повече я заболя от мисълта, че се превръща в товар за Барбоса и че може да го изгуби. Какво можеше да му предложи тя? Вече не бе млада и с неустоимо тяло, нито пък бе някоя интересна жена в зряла възраст с много пари, която би могла да задоволява капризите му. Не беше нищо повече от една отчаяна домакиня, една най-обикновена Франческа, която не бе успяла да прекъсне навреме тази връзка и сега бе станала зависима от нея. Ако Сесар Барбоса я изоставеше, Мария щеше да изгуби почва под краката си. А ако в допълнение изгубеше и работата си, вероятно никога вече нямаше да успее да се изправи на крака.
*
След онази първа плесница Пирата все по-често се нахвърляше да я хапе като змия, след като се бяха любили – и буквално, и преносно. Понякога само я заплашваше, че някой ден ще я убие. Друг път направо започваше да го прави – бавно и жестоко, като я дереше с нокти и я удряше, а тя усещаше как душата ѝ изтича през раните като въздух от спукан балон.
Но тя винаги го оправдаваше за побоите. Казваше на Барбоса, че си го заслужава, а на Бернабе – че се е записала на курс по самозащита.
Побоят онзи ден обаче беше най-лошият. Срещнаха се в хотела, както винаги. Тя се съблече, а той се нахвърли отгоре ѝ, поваляйки я на анонимното легло. Облада я бързо и грубо, оставяйки я омаломощена между чаршафите. После се облече – дънките, колана с катарамата, заострените боти, а когато свърши, изведнъж започна да я налага със стиснати юмруци. Когато си тръгна, тялото ѝ бе покрито със синини, лицето ѝ – обезобразено от отоците, а кожата ѝ – жестоко издрана.
– Трябва веднага да съобщим на полицията – заяви Берта. – Ще се обадя на инспектор Манчего... Трябва да те види, преди раните да са зараснали.
– За бога, Берта, недей! – замоли я Мария. – Бернабе ще разбере.
– Няма нужда Бернабе да научава – опита се да я убеди Берта. – Това животно трябва да влезе в затвора!
– Моля те, Берта, недей – плачеше Мария. – Не искам да ходя в полицията. Вината е моя...
Мария толкова много се моли на колежките си, че на тях не им остана друго, освен да се съобразят с желанието ѝ и да запазят тайната ѝ. След като тя отказваше да съобщи на полицията, не можеха да предприемат нищо срещу Сесар Барбоса.
– Обаче ако това гадно копеле се осмели да прекрачи прага на офиса, ще счупя някой стол в главата му – заяви Берта сериозно.
– Аз ще донеса ножиците – добави многозначително Асунсион.
Мария се обади на Бернабе и му каза, че заради отсъствието на Солеа, която прави репортаж в Гранада, се налага да замине спешно за Барселона, за да отрази седмицата на културата. Съобщи му, че ще отсъства четири дни. Бернабе попита дали може да остави децата в редакцията, след като ги вземе от училище. Тя му отвърна, че няма проблем, и си тръгна с Берта, която ѝ предложи гостоприемството и утехата си.
***
– На теб пък какво тu става? – обърна се Асунусион към Габи, когато Мария и Берта излязоха.
Способността на Асунсион да проследява няколко любовни драми едновременно бе наистина забележителна. Сред цялата тази суматоха не само че прояви съпричастност с нещастието на Мария, но с периферното си зрение наблюдаваше Габи. Забеляза, че е унила и необичайно мълчалива. Тя, която беше толкова любопитна по природа, не се включи нито веднъж в разговора. Гледаше отстрани, като наблюдател на ООН, без да задава въпроси или да коментира. Седеше с наведена глава и изглеждаше разсеяна, като че ли всичко ѝ беше безразлично, и симулираше интерес, какъвто очевидно не изпитваше.
– Че какво да ми е на мен – отговори Габи, трепвайки.
– Нещо има. Не ми казвай, че не е вярно, защото те познавам!
И тогава Габи рухна. Срина се като Световния търговски център, разби се на милион парчета, вдигайки прах, достатъчен, за да обгърне целия Манхатън, със стотици жертви и разбити семейства, а Асунсион съжали хиляда пъти, че пак си е напъхала носа, където не трябва. „Животът на всеки си е негова работа, Асунсион – упрекваше се тя, – но ти не се научи да стоиш настрана! Още не си оправила бъркотията с биберона и терличките и забъркаш нова, още по-голяма.“
След безкрайна серия от сълзи от страна на едната и извинения от страна на другата, Габи, задавяна от хлипове, най-накрая успя да ѝ каже, че Франклин иска да се върне в Аржентина.