– Ами тръгвай с него, глупачке! – отговори Асунсион. – Моментът не може да е по-подходящ, момиче! На път си да останеш без работа, свободна си, нямаш деца, с които да си вързана тук, в Мадрид... Какво те спира?
– Франклин ме спира. Казва, че иска да замине сам – проплака Габи.
– Без теб? – Асунсион не бе сигурна, че е разбрала.
– Много ясно, че без мен... При нас „сам“ означава " без мен“.
*
Трагедията се бе разиграла същата сутрин, преди да тръгне за офиса. Както всеки ден от съвместния им живот, Франклин станал пръв, включил тостера, за да препече хляб за закуска, приготвил кафето, стоплил млякото и се върнал в леглото, за да събуди Габи с целувка за добро утро.
И я намерил да плаче.
Тя му разказала, че сънувала бебе. Обяснила му, че това са сълзи от щастие, защото била сигурна, че този сън е пророчески – било ясно, че много скоро ще забременее.
След това го прегърнала и още плачейки, му казала колко много го обича.
– И тогава Франклин, просто ей така, ми заяви: „Виж, дребосъчке, мисля, че най-доброто и за двама ни е аз да се върна в Аржентина“.
– Но как така това ще е най-доброто и за двама ви? – недоумяваше Асунсион.
– И аз това го попитах, Асунсион, за какво говори?!...
Франклин Ливингстън знаеше, че бъдещето му в Аржентина, далеч от Габи, щеше да е студено и самотно: няколко кашона на улицата, бутилка евтин алкохол и смърт приживе – дълга и мъчителна, пълна със спомени, които накрая щяха да се смесят с пиянските му халюцинации. Но също така си даваше сметка, че е дошъл часът да си тръгне от Габи, за да може тя да стане майка.
Той също плакал.
– Абе вие и двамата ли сте луди? Какво ви става? – избухна Асунсион, набрала скорост от случая с Мария. – Никога не съм срещала двойка, която толкова да се обича, както вие с Франклин. Вместо спокойно да се наслаждавате на любовта си, вие си създавате проблеми там, където ги няма. Искате деца? Ами осиновете си, госпожо! Светът е пълен с дечица, които отчаяно имат нужда някой да ги обича... Или смяташ, че има само един начин да се сдобиеш с деца? Не, госпожо, децата идват в живота по различни причини. Леля ми Пака например, която си живееше щастливо сама, отгледа мен и братята ми, когато родителите ни починаха. Наистина спокойствието ѝ отиде по дяволите, но за нас тя се превърна в чудесна втора майка, макар никога да не бе планирала да създава семейство...
– Проблемът е, че аз не просто искам да имам деца – прекъсна тирадата ѝ Габи. – Аз искам децата на Франклин.
– Пак ще са на Франклин, Габи, също както и твои. Ще заприличат на вас във всичко, дори в глупостите ви и аржентинския акцент, глупачке.
Сълзите на Габи секнаха. Стана от стола, целуна звучно Асунсион и изхвърча на улицата да търси Франклин Ливингстън. Любовта на живота ѝ.
Асунсион изгаси лампите в офиса, изключи принтера и изля неизпитото кафе в мивката. Явно работният ден бе свършил. Беше още десет и половина сутринта и нямаше какво да прави. „Колко бързо порастват децата“, помисли си тя с тъга и си спомни, че след два дни е рожденият ден на сестричката на нейните синове – детето на бившия ѝ съпруг от новата му жена. Реши да отиде до Корте Инглес[43] и да ѝ купи кукла, като тези, които тя самата толкова харесваше като малка. „Кажете ѝ, че е от леля ѝ Асунсион, която много я обича и ѝ изпраща целувки“, щеше да ги помоли, както винаги, тайно копнеейки за деня, в който бившият ѝ съпруг и стюардесата щяха да се разделят. Да, това със сигурност щеше да се случи рано или късно, а като се имаше предвид безполезността на бащата на синовете ѝ при отглеждането на едно момиче, тя щеше да се грижи за малката, когато той я вземаше за уикендите.
***
Един братовчед на Солеа – така го нарече тя, „братовчед“, макар Атикус вече да бе заподозрял, че това обръщение между членовете на клана е по-скоро обичай, отколкото реална роднинска връзка – имаше бизнес в Сакромонте[44]. Ставаше въпрос за фламенко спектакъл за туристи, който се изнасяше в една от пещерите на хълма, подходящо белосана и украсена, с малък подиум и дървени маси, изрисувани на цветя.
– Ето там са живели прадедите ми – обясни Солеа на шефа си, сочейки му мястото. – Имали са петнайсет деца, от които са оживели девет, като най-голямото е баба Ремедиос. Там, в дъното, е било огнището, тук, по средата, са спали и не са имали вода. Носели са я от реката в глинени делви, като двете пред вратата на къщата, с едно магаре. Цял ден надолу и нагоре. Името му било Хенаро.
– На прадядо ти?
– Не! На магарето! – Солеа прихна.
Не бе спирала да се смее, откакто се прибра у дома. Беше като растение, чиито корени са стигнали до вода и сега жадно пие и разцъфтява.