В къщата имаше махагонова библиотека, която съхраняваше над осем хиляди тома с кожена подвързия. Някои от книгите бяха истинско съкровище. Именно тук Атикус предпочиташе да прекарва дните на заточението си. Наблюдаваше дъжда през прозореца, мислеше за Лисбет, подклаждаше огъня в камината и разлистваше с интерес книгите, които досега бе възприемал само като стилен елемент от интериора.
Oткpи древни философи, авангардни мислители, безценни гравюри, черно-бели пощенски картички от несъществуващи вече места, впечатляващи перверзни истории, жития на светии, автори като Байрон, Кийтс и Бекет... Всичко това бе смесено в библиотеката, а впоследствие и в главата му, в странна амалгама, като някакъв алхимичен сладко-кисел еликсир.
*
В края на седмицата къщата се изпълваше с живот Родителите му пристигаха от Лондон, приятелите му – незнайно откъде, брат му Холдън идваше, понесъл малкия Оливър в раница на гърба си. Изведнъж библиотеката се превръщаше в салон, в който се пиеше чай и се обсъждаха различни теми, разпалено и на висок тон.
В неделя следобед Атикус започваше да се изнервя и нямаше търпение да дойде моментът, в който всички ще се качат на автомобилите си. Въздъхваше облекчено, когато видеше как се отдалечават по алеята с кестените, и нетърпеливо се втурваше обратно в книжното царство, което отново бе само негово.
Докато коляното му заздравяваше, мозъкът и душата му попиваха непознати емоции, които той превръщаше в свои. Когато се върна в Оксфорд, вече бе друг, много пo-смел човек.
Отиде направо при Лисбет в музея, взе я от работа и по каменистите улички на центъра я поведе към църквата на колежа му, която бе винаги празна. Затвори вратата, отвори пианото и ѝ изсвири „Мост над развълнувана река“[6] като спомен за злощастния ден на състезанието. После хвана ръката ѝ, погали лицето и косата ѝ и я попита: „Искаш ли да видиш стаята ми?“
Прекараха нощта прегърнати в тясното му легло. По принцип посещенията на жени бяха забранени в колежа, но пазачът – господин Шортсайт, бе много снизходителен u се правеше, че не вижда кой влиза, като имитираше дълбок сън, удобно потънал в креслото си в стаята за дежурства. Много обичаше да слуша нощните въздишки на забранената любов.
Единственото му условие бе (и това го знаеха всички студенти, без изключение) тайните посетителки да си тръгват преди зазоряване, защото точно в седем часа идваше портиерът за дневната смяна, който не беше така благосклонен към нарушенията.
Лисбет спеше леко. Събуди се преди Атикус, поизправи се в леглото и се облегна на възглавницата. Докато чакаше възлюбеният ѝ да отвори очи, изведнъж се оказа лице в лице с някакъв мъж на около осемдесет години. Имаше вид на мъдрец, пушеше лула и бе придружен от ничък хобит Поздрави я с добро утро, прекоси стаята, закопча жилетката си и се изпари.
– Мисля, че видях призрака на Толкин – прошепна младата дама в ухото на Атикус.
Той обаче запуши устата ѝ с целувки. Бе всеизвестно, че по тези места се разхождат призраците на някои стари професори. Понякога се усещаше необяснимо раздвижване на въздуха, чуваха се и странни звуци – от пиано (а никой не свиреше), шепот, шум от стъпки, приглушен смях, а някои сутрини с ужас откриваха следи от обувки в цветните лехи на двора.
*
Церемонията по случай завършването бе протоколна и тържествена. Студентите носеха традиционните тоги, гостите имаха чувството, че са направили скок назад във времето, а камбаните биеха лудешки в радостен мажор.
Раздялата после бе сърцераздирателна – завършването слагаше край на много приятелства, на много проекти, на много любови.
Лисбет се върна на малкия остров Гърнси, изгубен в Ламанша, а Атикус тръгна да обиколя света с раница на гърба. Посети Европа, Арабския свят, Индия и Истанбул. После се установи в Лондон, близо до Найтсбридж, в апартамент, чиито стени бяха покрити с рафтове с книги. Мястото бе на един хвърлей от издателството „Крафтсман & Ко“, където той започна работа под ръководството на баща си.
Лека-полека сладките спомени от първата любов останаха в миналото и на тяхно място се настаниха нови, с най-различен вкус: горчиви, пикантни, екзотични... Купи си класически модел „Астън Мартин“, същия като на Джеймс Бонд, за да може всяка неделя да пристига точно навреме в къщата в Кент, при библиотеката и запалената камина, където го очакваха хиляди книги, подредени по азбучен ред. Щастието му бе пълно.