– Магарето живяло петнайсет години в къщата – продължи да разказва тя. – Било е играчката на децата и преди всичко – на баба Ремедиос, която го обичала, сякаш е човек, представяте ли си? Обаче магарето остаряло и когато вече не можело да носи вода, прадядо ми го разменил за по-младо. Веднъж оттук минали пътуващи търговци, които отивали към Мадрид, и той сключил сделка с тях: магаре за магаре, плюс няколко ярета и не знам какво още. Баба неутешимо плакала за Хенаро и изобщо не искала да вижда новото магаре, което било черно като дявола.
Докато говореше, Солеа отмяташе кичури коса от лицето си. Атикус вървеше до нея на повече от метър дистанция, за да не предизвиква подозренията на многобройните ѝ братовчеди, като се опитваше да крачи с нейното темпо по стръмния хълм. Вечерта се спускаше по фасадата на Аламбра и тя бе придобила светлокафеникав оттенък – като цвета на циганска кожа.
— Новото магаре се оказало много умно – научило само пътя до реката, без някой да му го показва. Прадядо ми пляскал с ръце от радост каква добра сделка е направил. Но не щеш ли, един ден, по средата на пътя от реката към къщи, магарето било застигнато от буря. Завалял пороен дъжд... – Солеа направи драматична пауза. – И, ай! Горе, от пещерата, баба ми видяла как от него започнала да се стича черна боя... Новото магаре всъщност се оказал старият Хенаро! Търговците го боядисали и го продали на собствения му господар!
– Било е същото магаре?
– Абсолютно същото, господин Красман! Самият Хенаро!
Солеа спря да си поеме дъх и междувременно събра косата си на висок кок. Закрепи го с две фиби и продължи да се катери. Вятърът милваше лицето ѝ, зад гърба ѝ светеше Аламбра, а до нея вървеше Атикус Крафтсман, останал без дъх.
– Това смешно ли е? – попита боязливо той.
– Разбира се, че е смешно! Петдесет години се смеем с тази семейна история.
– А може ли и аз да се смея, въпреки че не съм от семейството?
Солеа спря и го погледна право в очите. Обмисли внимателно отговора си и накрая каза:
– По-добре – не!
*
На входа на пещерата ги очакваха братът на Солеа – Томас, братовчедът Арканхел и организаторът на спектакъла с прякор Смахнатия – и тримата, застанали с ръце на кръста.
Автобусите с туристи започнаха да пристигат от дъното на улицата. Атикус сдържано поздрави тримата мъже и придружаван от Солеа, влезе вътре, където танцьорките, все сестри и братовчедки на Солеа, бяха облекли традиционните фламенко рокли и бяха закичили карамфили в косите си.
Сестрата на баба Ремедиос – Долорес, беше на пост, седнала в дъното на сцената на стол като на трон, а до нея имаше два празни стола, на всеки от които бе подпряна класическа испанска китара. Косата на Долорес бе прибрана в голям кок, главата ѝ бе украсена с огромно цвете, а на ушите ѝ висяха тежки обеци, които навяваха усещането, че всеки момент ще се откъснат и паднат
Мястото, което служеше за гримьорна, бе отделено с копринени завеси.
Там се настаниха да гледат спектакъла Атикус Крафтсман и Солеа Абад Ередия, рамо до рамо и с една гарафа с вино, лимон и лед.
Около двайсетина японци седнаха на първите редове, зад тях – шумна група американци, а най-отзад – няколко двойки. За по-малко от десет минути залата се напълни с хора.
– Днес ще танцува Пияната – каза му Солеа и сподели: – Горката, още от дете е такава.
Жена на средна възраст се заклатушка към средата на подиума и затрака кастанетите с умение, което възxити англичанина. После с много грация се впусна да танцува, въпреки че Солеа клатеше неодобрително глава и си шепнеше нещо с братовчедките си.
– Живееше на улицата, представяте ли си? – каза тя в ухото на Атикус.
После излязоха по-младите. Японците викаха: „Оле! Оле!“ и снимаха с цифровите си апарати.
С викове и пляскане на ръце леля Долорес окуражаваше танцьорките. Те влизаха в гримьорната, сменяха роклите си, „не гледайте, мистър“, и излизаха пременени с друго цвете в косите, с други обувки и с още по-пламенни погледи.
След два часа представлението свърши.
Предоволни, туристите започнаха да напускат помещението и Атикус също се изправи, готов да тръгва към къщи.
– Къде тръгнахте, господин Красман? – изненада се Солеа. – Сега започва хубавата част, само да излезе и последният чужденец, извинете за думата.
Беше дванайсет през нощта.
Смахнатия отиде да затвори след последните гости, а останалите отместиха столовете. Арканхел взе китарата, застана в средата и започна да свири.
Атикус усети как някаква странна магия прониква в тялото му и го завладява изцяло. Смахнатия започна в такт да удря по дървения сандък[45]. С беззъбата си уста старата Долорес издаде характерния вик и някаква младежка сила я понесе напред. Започна да танцува.