Момичетата разпуснаха косите си и се събраха в центъра на подиума, заобикаляйки старицата. Всички танцуваха, движейки пръстите си с невероятна грация. Можеше да се усети движението на кръвта в телата им от краката до главите, докато група момчета, воглаве с Томас, застанали отстрани, просто ги изяждаха с очи.
Атикус не можеше да откъсне поглед от гъвкавите им талии, от краката им, които от време на време се подаваха изпод воланите. Омагьосваха го глезените, потта, развълнуваните гърди, мекотата на косите по гърба, дланите, потракващите токове, напевите на бабата, плачът на китарата...
Малко по малко пещерата се напълни с други мъже и други жени, с други китари и други гласове, докато от толкова страст вече не можеше да се диша.
След цяла вечност в това хипнотично състояние Атикус си даде сметка, че Солеа не е до него. Потърси я с очи и я откри в една тъмна ниша на пещерата. Някакъв млад мъж я ухажваше и тя му позволяваше. Бе обгърнал кръста ѝ със силната си ръка, а тя бе отметнала глава назад. Той се навеждаше да ѝ прошепне нещо, тя се смееше, слагаше ръка на устните си и му изпращаше въздушна целувка.
И Атикус Крафтсман, разгорещен от магията на музиката, изпита желание да го убие със собствените си ръце.
Излезе на улицата. Вдиша ароматния въздух на Сакромонте – жасмин и орхидея в упоителна комбинация, която го замая. Тогава видя как слънцето се появява от другата страна на хълма. Утрото го бе заварило неподготвен. Тъй като не знаеше как да стигне до дома на Солеа, легна да спи на земята като бездомник на ъгъла на една улица, до някаква жълта кофа за боклук, проклинайки през зъби всички жени на планетата.
Когато се събуди, видя беззъбата усмивка на баба Ремедиос на няколко сантиметра от лицето си.
– Добро утро, мистър – поздрави го тя най-естествено, което изобщо не съвпадаше с часа: беше четири следобед. – Ще изстинат овесените ви ядки.
От мисълта за храна на Атикус му се повдигна и едва успя да потисне усещането. Надигна се в леглото и разпозна стаята – същата, в която го бяха настанили, с колекцията ветрила и кукли, облечени в рокли за фламенко.
Останалите обитатели на дома бяха разпръснати из къщата. Масата бе сложена, децата играеха на двора, момичетата бъбреха до прозореца, Томас дремеше на един диван, а Солеа се усмихваше от полумрака като привидение.
Представи си я как споделя леглото си с някой от онези екзотични мъже, как го люби със страст, сравнима само със страстта на братовчедките ѝ, докато танцуваха фламенко.
– Радвам се да ви видя, господин Красман! – каза му тя шеговито. – Виждам, че сте оцелели след първата ви нощ в Гранада.
– Добро утро, Солеа.
– Донесе ви брат ми Томас – обясни тя. – Намерил ви заспал на улицата да бълнувате на английски.
– Какво съм казал?
– Не знаем. Тук единствената, която разбира английски, съм аз, а вече си бях легнала.
Атикус пак си я представи – този път заспала.
– Много ми е неудобно – започна той, но Солеа сложи пръст на устните му.
– Шшшт... – каза. – Не се извинявайте за това, че е се забавлявали. Знаете ли какво казваме тук? Че от живота трябва да се черпи с пълни шепи.
Храната му се стори тежка, а метаболизмът – бавен.
Привечер Солеа го изведе на разходка – като разглезено домашно кученце, изоставено на пътя в някой горещ ден. Последва я, воден от вятъра в косите ѝ, по старинните улички на Албасин. Тя му разказваше семейни истории, всяка следваща – по-интимна. Когато стигнаха до панорамната тераса Сан Мигел, тя спря с лице срещу Аламбра и вдиша дълбоко.
– И така – каза тя, – дойде моментът да помислим за плана.
– Какъв план? – Атикус напълно бе изгубил представа за време и пространство.
– Какъв план може да е, господин Красман! – възкликна Солеа. – Да убедим баба да ни разреши да видим стихотворенията.
– А! Този ли...
Атикус Крафтсман не бе измислил никаква стратегия. Струваше му се проста работа: щеше да обясни на възрастната жена кой е той и да ѝ направи такова финансово предложение, на което тя не би могла да устои. Смяташе, че посещението му в Гранада ще продължи няколко часа и ще премине в делови разговори, като приключи с ръкостискане – едно възпитано, но дистанцирано сбогуване завинаги.
След пристигането му в дома на Солеа обаче нещата бяха тръгнали в съвсем различна посока. Все едно духът на някакъв мистериозен чародей бе поел контрол над волята му до такава степен, че да го накара да се съмнява в истинските си намерения. За времето, през което бе тук, бе въвличан от една сцена в друга, без да е в състояние да повлияе на развитието на фабулата. Някак неусетно бе стигнал до заключението, че истинското съкровище не се крие в стихотворенията на Лорка, а в кръвта, която тече във вените на тези хора.