На този 30-и май, застанал срещу двореца Аламбра, Атикус Крафтсман осъзна, че до този момент само е опитал вкуса на живота с върха на езика си и че сега има желание да му се нахвърли лакомо. Искаше да натопи всеки залък, да излиже чинията и да оближе пръстите си.
– Първо – каза той, – ще си купя испанска китара.
***
Бepтa Киньонес не разполагаше със стая за гости в малкия си апартамент на улица „Аламильо“, така че Мария трябваше да се задоволи да спи на дивана. Затова пък получи най-хубавите ленени чаршафи и чудесно вълнено одеяло за завивка, което грижовната ѝ шефка купи специално за нея от магазин за стоки за дома по пътя към къщи.
Въпреки топлата супа и омлета с картофи, които Берта приготви, докато приятелката ѝ си вземаше гореща вана с ароматни свещи и релаксиращо масло за тяло, Мария продължаваше да трепери от студ. Зъбите ѝ тракаха като кастанети, а ставите я боляха. Уви се още по-плътно в одеялото и прегърна възглавницата, като че ли бе спасителен пояс, който ще предотврати удавянето ѝ в ледените води на океана на страданието.
Берта седна на едно кресло до нея. До този момент никоя от тях не пожела да започне разговора, който, и двете знаеха, бе неизбежен. Разменяха си мили думи и пиха топло мляко, облечени в меки памучни пижами, на фона на лека класическа музика, а гостенката пророни няколко сълзи от благодарност и срам.
– Значи, Сесар Барбоса... – каза накрая Берта.
Мария не бе способна да направи друго, освен да кимне. Ръцете ѝ стискаха чашата с мляко, а погледът ѝ бе забит в килима.
– Какъв безсрамник! – продължи шефката ѝ. – Усетих го още в деня, когато го видях да влиза в офиса, неизбръснат и с онова мръсно кожено яке... И татуировката, и видът му на сводник, и каската за мотор... Не знам какво намират жените в такива мъже... То е ясно от пръв поглед, че нямат добри намерения.
– А ти, защото си много умна, Берта – опита да се защити Мария, – си сама цял живот
– По-добре сама, отколкото с такъв – отвърна другата, като че ли малко обидена от думите ѝ. – Очаквам, че сега вече ще сложиш край на тази драма.
– Не е толкова лесно – отговори Мария с болка в гласа. – Нещата са много по-сложни, отколкото изглеждат Хиляда пъти исках да приключа със Сесар, но той ставаше агресивен. Не приемал някаква тъпачка да го изостави – така ми каза.
– Разбира се! Защото се има за голяма работа, не е ли така? – попита Берта.
Мария се разрида.
– Ах, Берта! В какво се забърках – изхлипа тя.
– Няма нищо по-добро от почтеността, Мария – каза Берта и добави безжалостно: – Не искам да съм жестока. Но си спомни какво ти казах – че излагаш на опасност семейството си, щастието си... Трябваше да ме послушаш!
Изтощена от страха и болката, по едно време Мария започна да се унася. В съня обаче я дебнеше кошмар, в който възглавницата я задушаваше, а тя нямаше сила да надигне глава и да си поеме въздух. Берта я наблюдава известно време, бдейки над съня ѝ, но скоро и нейната глава започна да клюма. Денят бе наситен с преживявания и емоции.
Когато стана от креслото, за да изгаси лампата в хола, видя, че Мария е заспала с мобилния си телефон в ръка. Беше го стиснала толкова силно, сякаш от него зависеше животът ѝ.
Лекичко, за да не я събуди, Берта разтвори един по един пръстите ѝ, докато успя да го измъкне. Дланта на Мария бе потна от стискането. Берта тъкмо щеше да го изключи и да го остави на масата, когато видя мигащата червена светлинка за получени нови съобщения. : Доближи телефона до лицето си и между две мигвания видя името на Сесар Барбоса. Без никакви угризения прочете написаното – последната заплаха на насилника: „Знам, че си у шефката ти. Ако ме издадеш, ще ви убия и двете“.
Телефонът падна на пода. Мария издаде лек стон, а Берта усети, че стаята се завъртя около нея. Все едно се бе качила на влакче на ужасите и бе получила световъртеж, в който светлините, музиката, смехът и виковете на децата се смесваха.
Беше беззащитна и като в капан в своя малък апартамент на улица „Аламильо“, а единствената ѝ защита бе допотопната ключалка на старата ѝ врата и двама възрастни съседи.
Вдигна телефона и прочете отново последната фраза: "Ако ме издадеш, ще ви убия и двете“. Излезе на балкона и огледа улицата от горе до долу. Взираше се в тъмното за зловещата фигура на Сесар Барбоса – с коженото му яке, заострените обувки и металната катарама на колана, но нощта бе тиха и навън изглеждаше спокойно. И твърде пусто. Наведе се инстинктивно. Не поради някаква конкретна причина. Просто така.