Придвижи се на четири крака до масичката, където бе стационарният телефон, и вдигна слушалката. Набра номера, който незнайно как бе запомнила наизуст. Направи го с решимостта на момиче, което знае, че има едно момче с къси панталонки, което я чака всеки ден да излезе на площада просто за да я види, да върви след нея, докато тя се разхожда, за да я пази, хвърля камъчета по прозореца ѝ, сънува я, повтаря на глас името ѝ, за да чува ехото му, отекващо в сградите, а после го изписва с бял тебешир по стените им.
– Манчего?
– Берта?
– Ела, спаси ме!
***
Инспектор Манчего имаше късмет: дойдоха му три часа, а залогът надхвърляше двеста и петдесет евро. Масита изглеждаше като човек, който има два чифта, Хоси току-що бе казал „пас“, а Каруцаря блъфира, което изобщо не му се удаваше, защото винаги, когато лъжеше, на носа му се проявяваше нервен тик. За Манчего, който го познаваше от дете, това необичайно потрепване на ноздрите не оставаше, незабелязано, така че Каруцаря бе свършен, както инспекторът бе открил още по времето, когато играеха мус.
Манчего вече потриваше доволно ръце, предвкусвайки победата и вкусното блюдо, което щеше да поръча в ресторанта, където се бе зарекъл да заведе Берта Киньонес, когато мобилният му телефон в джоба иззвъня.
– Не го вдигай, да го вземат дяволите! – изруга Масита, който най-наивно вярваше, че ще вземе парите.
Манчего му хвърли едновременно презрителен и свиреп поглед и извади телефона си от джоба по-бързо, отколкото Джон Уейн вадеше пистолета от кобура в „Дилижансът“ и го насочваше между очите на другия.
– Това да не ти е телефон в някоя бакалница, Масита! – каза инспекторът – Това е оръдие на труда. Линията, която разделя живота и смъртта, която хваща убийци и предотвратява нещастия. И ми казваш да не го вдигам, жалък търговец! Интересува те само да си продаваш консервите с риба тон... „Не го вдигай, не го вдигай“ – иронизира той приятеля си, имитирайки носовия му говор. – А ако става въпрос за наркотици, за престрелкa или за въоръжен обир? – зададе той риторично въпрос и доближи телефона до ухото си.
– Берта? – почти заекна.
– Какъв глупак! – възмути се Масита.
Истината бе, че на Манчего му бе по-лесно да скрие, че има тройка аса, отколкото напиращите в него чувства. Още в деня, когато закъсня за играта на карти с оправданието, че му се е струпала много работа, приятелите му бяха забелязали необичайното душевно състояние на инспектора. Лицето му бе зачервено, усмивката – глупава, погледът – отсъстващ. Освен това обърка чифт дами с чифт валета, остави неизядена половината си порция скариди с чесън и за цялата вечер направи още куп необясними неща.
– Манчего – подхвърли Мигел закачливо, – май си влюбен, а? Познавам те!
– Кой? Аз ли?
Той наистина беше влюбчив. За съжаление – влюбваше се все в неподходящи. Изобщо не бе реалист От солидарност приятелите му няколко пъти се бяха напивали с него заради любовните му разочарования. Заедно бяха пращали по дяволите всички жени на земята – било, защото са неверни, красиви или жестоки. Бяха се клели да не падат повече в мрежите им и въпреки че всички, освен Манчего, бяха женени, и петимата бяха нарушавали клетвите си по най-срамен начин. Последното завоевание на инспектора бе някаква измамничка, която му открадна портфейла още първата вечер, когато излязоха. Казваше се Пилука. Другите предполагаха, че като млада е била момче – достатъчно било човек да види косматите ѝ ръце, бръснатия ѝ мустак и адамовата ѝ ябълка.
Така или иначе, не се появи възможност подозрението им да бъде доказано, понеже тази съмнителна любовна история приключи, преди да е започнала – там, в онзи квартален ресторант, където Манчего изгуби портфейла и достойнството си.
Оттогава той се стараеше да остане целомъдрен в помисли, думи и дела, от една страна, за да съхрани емоционалния си интегритет, и от друга – защото оттогава насам пътят му не се бе пресичал с този на друга кандидатка да разбие сърцето му.
Но Берта Киньонес, скромната директорка на списание „Либрарте“, която инспекторът бе описал като жена средна на ръст, малко пълничка и очевидно късогледа, изглежда, по някаква странна причина бе започнала да изпълва мислите и копнежите на Манчего.
Той твърдеше пред приятелите си, които бяха в течение на развитието на случая „Крафтсман“, че интересът му към Берта е чисто професионален. Момчетата обаче го познаваха добре и знаеха, че вълнението, което го обхващаше всеки път, когато звъннеше мобилният му телефон, се дължи на друг вид интерес – по– скоро романтичен. Това, което не разбираха, бе какво би могъл да види приятелят им в жена като нея, толкова различна от всички мадами, по които се бе увличал до този момент, следвайки дословно критериите, налагани от американските сериали. Винаги му бяха харесвали високи, руси и надарени физически от природата жени, леснодостъпни и не особено умни, с абсурдни имена като Бейби, Луси или Мими. И разбира се – безпомощни, нуждаещи се от смел полицейски инспектор, готов да рискува живота си, за да спаси чантичката им.