„Свали летвата – съветваха го приятелите му – или ще свършиш сам като Гари Купър в „Точно по пладне“. Ще остарееш, преди да се усетиш, ще прихванеш куп мании и накрая ще умреш – като всички.“ И не си даваха сметка, че „летвата“ във всеки аспект, освен физическия, бе толкова свалена, че нямаше накъде повече.
Никоя жена не бе обичала Манчего истински. До момента бе познал само физическото привличане и емоционалното объркване. Все още обаче бе привлекателен – мъжествен, с широки рамене, големи ръце и здрави крака, Въпреки че слепоочията му бяха започнали да се посребряват, борбата с оплешивяването бе на път да бъде изгубена, служебният колан бе украсен с две допълнителни дупки, подобни на резки на пистолет, които местният обущар му направи, и понякога се запъхтяваше, когато прекалеше с гимнастиката.
Хубавото в случая беше, че бе дошъл моментът, в който холивудската му представа за любовта някак от само себе си взе да отстъпва пред една друга, която включваше образите на двама души от една и съща порода, чиито души бяха в хармонично съзвучие.
Приятелите му подсъзнателно поддържаха в себе си представата за стария наперен мъжкар Манчего по същия начин, по който отричаха, гледайки се в огледалото, следите на времето по собствената си кожа и коса. Сега не искаха да повярват, че нещата са различни. Слушаха приятеля си да говори за бившата библиотекарка, тази обикновена, по-скоро грозновата, прехвърлила петдесетте години жена, и не искаха да приемат, че те самите бяха на прага на шейсетте. За тях капитулацията на Манчего пред някаква любов – по-скоро сантиментална, отколкото физическа, бе като колективно поражение, което отказваха да приемат.
– Манчего, човече – казваха те, – едно нещо е да свалиш панталоните си, а съвсем различно – да свалиш летвата.
Но тази вечер в пивницата – някои така наричаха заведението, сякаш още бяха на село – видяха съвсем ясно опустошителното действие на тази любов в мълниите в очите му, в стиснатите юмруци, в запенената уста и в клетвата, която се изплъзна между зъбите му, когато затвори телефона и го тръсна върху масата.
– Ще го убия – каза той. – Заклевам се пред вас, че ще го убия.
– Кого ще убиеш? Внимавай какво говориш, защото ако отидеш сега и наистина го убиеш, ще вкараш всичкu ни в беля, задето сме те прикрили – предупреди Хоси, най-добрият му ученик.
– Едно копеле, което обикаля и заплашва беззащитни жени.
С цялото си величие инспектор Манчего надигна стоте килограма на монументалното си тяло, опипа с ръка кръста си, за да се увери, че пистолетът е на мястото си, сложи непромокаемото си яке, подплатено с гортекс, и тръгна, без да се сбогува дори.
– Чакай, Манчего! Идваме с теб! – извика Масита, изявявайки се като говорител на останалите, които изведнъж и в унисон станаха от масата за игра, събориха столовете и зарязаха картите и парите на нея. Последваха го на улицата и се качиха в колата, като се притиснаха един в друг – петима мъже с посивели коси и изпъкнали шкембета, но същевременно останали в душите си смели момчета, родени на една и съща земя, готови да размажат физиономията на натрапника, който си въобразява, че тяхното село е негово и може да разваля празненствата им, да закача момичетата им и да показва неуважение към майките и бабите им. А после подло бяга, измъква се като плъх и умира от страх, когато се изправи лице в лице с момчетата. Да, беше точно както в добрите стари времена – студена нощ, запотени стъкла на прозорците на колата и бушуваща във вените кръв.
***
На видно място в хола – между прекрасния си фикус „Бенджамин“ и портрета на родителите си, върху масичка, застлана с покривка от червено кадифе, Берта бе подредила Витлеемската сцена: входа на пещерата, празната ясла, Дева Мария и Йосиф, тримата влъхви (Мелхиор с червената мантия), магарето и вола, малко мъх, в дъното – звездно небе, две коркови планини, посипани с брашно като сняг, и Младенеца Иисус, скрит в една музикална кутийка, от която при отваряне се разнасяше мелодията на „Тиха нощ“.