Този детайл, заедно със сълзите ѝ и жеста, с който е едно му каза: „Не вдигай шум, Манчего, че бедната Мария най-после заспа на дивана! Внимавай да не я събудиш!“, върнаха инспектора в детството му, със заледените улици и греяното вино, което си подаваха от ръка на ръка на площада в нощта, когато се раждаше Спасителят, а пред камината вкъщи висяха чорапи, в които на другата сутрин щеше да намери нови обувки, топка и играчка автомобил.
Бяха спрели колата на забранено за паркиране място в началото на улица „Аламильо“. Там бяха останали Масита и Хоси, с изгасени светлини на автомобила и с вдигнати яки на палтата. Единият пушеше цигара, а другият си гризеше ноктите. Мигел и Каруцаря придружиха Манчего до входа на Берта и след това продължиха сами до края на улицата. Останаха там на пост, справяйки се със студа както могат, оглеждайки внимателно за някого, който да отговаря на описанието „мъж, който прилича на сводник“ – единственото, което знаеха за външния вид на Барбоса.
Инспектор Манчего се качи по зле осветеното стълбище до третия етаж вляво и се оказа лице в лице с коледния венец и чукчето с форма на ръка, абсолютно същото, каквото едно време имаха на вратата у тях. Можеше да позвъни, но предвид обстоятелствата реши да почука леко и да изчака, докато Берта го разпознае през шпионката и му отвори вратата.
Покани го да влезе, да пие кафе и да седне на земята до прозореца, откъдето незабелязано можеха да наблюдават кой минава по улицата – точно както правеше някога, когато живееше в първата къща срещу пощата.
– Ако му хрумне да мине оттук тази нощ, ти се заклевам, че ще спи в затвора – увери Манчего Берта между две глътки черно и сладко кафе.
– Какъв негодник! Какъв негодник! – повтаряше само тя, клатейки глава настрани, неспособна да повярва, че на света може да има такова безсърдечно същество като Сесар Барбоса.
– Значи, Мария – Манчего посочи към дивана с глава – се е виждала с този тип зад гърба на мъжа си?
Берта кимна печално.
– От колко време? – попита инспекторът
– Доколкото знам, горе-долу от една година – отговори тя. – Но нещата се влошили през май, когато той разбрал, че Мария е на ръба да бъде уволнена. Оттогава негодникът започнал да я заплашва и да я бие.
– За това, че ще остане без работа?
– Казвал ѝ, че е тъпа и не може да запази дори такава проста работа като нейната, че не става нищо от нея, че е пълен боклук... Ей такива неща – обясни Берта.
– А той с какво се занимава?
– Фотограф е на свободна практика. Наемали сме го понякога за списанието. Така се запознаха. Проклет да бъде този час... – Берта стисна гневно юмруци, като че ли по някакъв начин се чувстваше виновна.
– Утре, щом отида в участъка, ще прегледам досието му. Насилниците обикновено са рецидивисти – каза Манчего, придавайки си важност. – Може да представим съобщението като доказателство, но първо трябва да убедим Мария да предяви обвинение.
– Не вярвам, че ще успеем – отговори Берта, – защото умира от страх какво ще стане, ако Бернабе разбере. Дай си сметка, че е омъжена и има три деца. Мисли, че ако каже, може нещо да се случи на децата, защото Барбоса е изрод, или Бернабе ще я изхвърли от къщи. Това е проблемът. Защото жени като Мария си мълчат, а насилниците като него се увеличават.. – Манчего се почеса по главата.
– Колко могат да му дадат? – поиска да разбере Берта
– За заплаха – между шест месеца и три години.
– А за нанасяне на телесни повреди?
– От две до пет години.
– Значи, след две години, ако изобщо успеем да го вкараме в затвора и ако сме оптимисти, ще е на свобода... – Берта го погледна в очите. – А Мария ще е без семейство.
– Разбирам – каза Манчего.
Топлото кафе и разговорът с приглушен глас създаваха усещане за споделена близост, което Берта изпитваше за пръв път в живота си. Отново се почувства малкото момиче с плитките и очилата, скрито зад завесите на един самотен прозорец. Усещането, въпреки неприятните обстоятелства, бе неочаквано приятно: разливаше се по кожата ѝ, успокояваше треперенето на ръцете и болките в стомаха и премахваше студа, превзел тялото ѝ.
Присъствието на инспектор Манчего в нейния хол беше като дърво – голямо, силно и здраво, под което би се подслонила малката Берта по време на буря. Дъб, като онези, които растяха по хълмовете на Камерос.
Манчего бе сложил мобилния си телефон на режим „Вибрация“, както бе помолила Берта, за да не събудят Мария, ако не е крайно наложително. Механичният му звук сепна и двамата около един часа след полунощ.