– Манчего – чу той гласа на Масита, – току-що мина някакъв доста неугледен тип. Следим го от разстояние, за да не заподозре. Идентифицирай го от прозореца и се обади на Каруцаря, ако трябва да се действа.
Инспекторът се изправи с един скок, а Берта се изплаши и замалко да разлее чашата с кафе. Мария отбори очи, преди да я събудят, като че ли някакъв инстинкт за оцеляване ѝ бе изпратил сигнал още докато спеше.
– Какво става? – успя да произнесе, леко замаяна от съня.
Но Берта и Манчего не отговориха. Двамата се взираха от прозореца в тъмнината на нощта, очаквайки всеки момент от мъглата да се появи фигурата на насилника.
Точно това се случи почти веднага.
На светлината от уличната лампа на отсрещния тротоар започна да се очертава някаква фигура, която постепенно придоби формата на човешко същество с люлееща се походка, неизбръсната брада, със сигурност – татуировка под коженото яке, и запалена цигара.
– Барбоса! – ужасена го разпозна Берта.
– Ключарят! – Възкликна Манчего в същия момент, все още неспособен да разбере това, което няколко минути по-късно, когато вече можеше да мисли по-спокойно, му стана ясно като бял ден: Сесар Барбоса и Лукас, фалшивият ключар, бяха един и същ престъпник.
Манчего отвори прозореца, извади пистолета си, насочи го към мъжа под лампата и извика: „Горе ръцете!“, без да предвиди възможностите за бягство, които имаше Пирата, двайсет години по-млад от него и от приятелите му. Той хукна като заек, изплъзвайки се на Масита и Хоси, които го пресрещнаха, и изчезна в противоположна посока по улица „Аламильо“. Същата, на която живееха Берта Киньонес, госпожа Сусана и нейният наемател, който бе в неизвестност от края на май.
Подобен сценарий бе или свръхестествена космическа случайност, или всички тези случки бяха свързани по някакъв много по-логичен начин. Това щяха да разберат седмината участници в сюжета още същата тази нощ, докато седяха в хола на Берта с ускорен пулс, желание да говорят и дълги часове на разположение пред себе си.
***
Решението бе или да инвестираме в различни продукти, или да се специализираме, което в крайна сметка и решихме да направим, защото на мен винаги много ми е вървяла търговията с пъпеши, а с портокали – никак.
Арканхел беше много приказлив. Това направи впечатление на Атикус, най-вече на фона на собствената му словесна сдържаност, наследена от баща му Марлоу. „Ти ще говориш, аз ще те слушам, а в замяна ще ме научиш да свиря на китара.“ Тази договорка братовчедът на Солеа прие с радост не само защото бе добра сама по себе си, а и защото, докато узрееха пъпешите за следващия камион за Мадрид, нямаше какво толкова да прави, освен да свири нощно време в пещерата на Долорес, майката на Смахнатия, който в крайна сметка се оказа чичо на Солеа, а не неин братовчед.
Арканхел беше внук на Консуелос, друга сестра на баба Ремедиос, най-големият от племенниците на Мануела, върху когото падна отговорността да поеме бизнеса с плодове на Педро Абад, бащата на Солеа. Когато той се спомина, Томас съобщи на майка си и сестрите си, че ще се посвети на фламенкото, понеже зарзаватчийството му орязва крилата и му пресушава душата. И Мануела, млада вдовица с четири неомъжени дъщери, реши, че е по-добре да продаде земята и камионите на някого от фамилията, за да се запази поне името на бизнеса. Арканхел обаче не уважи желанието ѝ и това още бе щекотлива тема, която „по-добре да не засягаме, господине, няма смисъл“.
Баба Консуелос имаше дарбата да премахва болка. Майка ѝ твърдеше, че от момента, в който момиченцето се появило на бял свят, родилните ѝ и следродилни болки спрели, тялото ѝ се успокоило, а ритъмът на сърцето ѝ се синхронизирал с този на бебето. Това беше неоспорим и необясним феномен: човек, приближил се на около петнадесет сантиметра до гърдите на баба Консуелос, усещаше как пулсът му се забавя и успокоява, а всичките му тревоги и стрес изчезваха, понеже тя имаше сърдечен ритъм като на спящ гущер.
В продължение на години бе известна в Гранада с прозвището „жената с болките“. То изобщо не ѝ харесваше, защото според нея бе свързано с проблема, а не с лечението му, докато собственото ѝ име[46], с което я кръсти майка ѝ именно заради дара, който притежаваше, я определяше най-добре. „Но в крайна сметка хората са такива, какво да ги правиш“, смирено казваше Консуелос. Когато стана на седемдесет, затвори кабинета, който бе открила на Камино дел Монте, от страх, че може да умре по средата на някой сеанс и да повлече към отвъдното пациента със себе си.