Вече бе навършила осемдесет и бе установила, че е здрава (и явно толкова дълголетна) като баобаб, което пък премахна страха ѝ от внезапна смърт И тя започна отново да обмисля идеята да се върне към лечителската си практика за времето, което ѝ остава. „Защото е възможно хората с такъв дар като на баба Консуелос да не умират изобщо. Или пък животът им да се точи ей така, до безкрайност, като „Болеро“-то на Равел, нали го знаете, господине? Може цял ден да го слуша човек, защото започва, където свършва, и обратното... Искате ли да ви изсвиря малко от него?“
Арканхел преподаваше уроци по китара на рошавия и с дълги нокти Атикус в двора на къщата на Солеа, между дванадесет и два часа на обяд, според менюто за деня. Тази гастрономическа зависимост на времето за музикално обучение се дължеше на нездравословния интерес, който англичанинът разви към гозбите на баба Ремедиос. Тя готвеше в кухнята, чийто прозорец бе отворен към двора. Когато зехтинът се загрееше и замирисваше на запържен лук, мозъкът на Атикус Крафтсман губеше интерес към акордите, за да се отдаде на славословене на пучерото, и Арканхел разбираше, че е по-добре да продължат на следващия ден. Ставаше от стола, казваше: „Имате голям талант, мистър“, и го потупваше по гърба. Тогава Атикус влизаше в къщата и следвайки аромата, отиваше в кухнята. Поздравяваше баба Ремедиос, тя му отвръщаше с: „А, тук ли си, Тико, момчето ми“, и му даваше ножа, който му бе зачислила, за да ѝ помогне да нареже зеленчуците. Понякога трябваше да се лющи боб. Тогава двамата сядаха един срещу друг и прекарваха времето в сериозни разговори. Баба Ремедиос отдавна бе престанала да се държи с него като с „мистър“, както правеха останалите. Очароваше я начинът му на изразяване, с този чуждестранен акцент, и все го караше да ѝ разказва за дома си, за семейството, за страната си. Слушаше го смаяна, а понякога направо бе шокирана, както когато разбра, че е прекарал цялото си детство в някакъв колеж, или когато Атикус ѝ каза, че не помни баща му някога да го е вземал на ръце.
– Вярваш ли в бог, Тико?
– Вярвам, че това е, което имаме – този живот, и че трябва да сме благодарни за него.
– Благодарни? – Баба Ремедиос имаше навик да обръща смисъла на това, с което не е съгласна, за да може да го съвмести със собствените си възгледи. – Тогава, значи, вярваш в бог, Тико, момчето ми... Иначе на кого благодариш?
– На живота...
– Не можеш да благодариш на живота за живота! Все едно да кажеш лека нощ на нощта. Безсмислица, откъдето и да го погледнеш.
– Тогава, значи, вярвам в бог
– Това казвам и аз. Слушай, Тико, ти искаш да се ожениш за моята Солеа, нали?
– Никога не съм мислил да се женя, бабо. – За да не попадне в капана на диалектическите умения на баба Ремедиос, Атикус бе развил способност да отговаря неопределено.
– Не те питам дали искаш да се ожениш така, по принцип, все едно ти задавам някакъв абстрактен въпрос дали искаш да се забавляваш, или да обиколиш света, Тико, момчето ми. Това, което те попитах, е дали искаш да се ожениш за моята Солеа.
– Солеа е много... Солеа.
– Слушай, Тико! – ставаше нетърпелива бабата. – Знаеш ли какво означава „да скубеш пуйката“[47]?
– Не.
– „Да скубеш пуйката“ е същото като „да лющиш боба“, но вместо с бабата, с внучката, разбираш ли?
Истината бе, че бяха минали два месеца от пристигането му в Гранада; че юли бе вече към края си и август се очертаваше горещ; че Солеа с всеки ден ставаше по– хубава; че всеки ден излизаха на разходка; че тя продължаваше да го нарича „господин Красман“ и да му говори на „вие“ и че Атикус ежедневно се бореше с животинския си нагон да я изяде лакомо още преди вечеря.
Знаците, които тя му изпращаше обаче, бяха противоречиви. От една страна, отнасяше се към него с изненадваща фамилиарност, както се държеше с братовчедите си: същите шеги, същите упреци, същото довеpиe, но oт друга страна, не позволяваше той да ѝ отговаря по този начин. Получи звучна плесница в деня, когато се осмели да я щипне невинно отзад, както правеха мъжете в къщата с всички жени без изключение, включително и с бабите, а те реагираха със смях и шеговито потупване. Солеа обаче го зашлеви съвсем сериозно и зачака да види реакцията му. Така удовлетвори честта си – с вида му на пребито куче, извиненията на английски, неловкото възстановяване на изгубеното от удара самообладание и молбата: „Не казвай на Томас, умолявам те, защото ще ме убие!“. Това бе единственото, успяло да смекчи каменното ѝ сърце.
Освен това му бе много трудно да отгатне настроението ѝ и да разгадае какво всъщност очаква от него. Ако забележеше, че заглежда друго момиче, Солеа побесняваше, зарязваше го по средата на улицата и не му говореше поне два дни. Но ако пък усетеше, че много се е залепил за нея и я следва като сянка навсякъде, или ако го срещнеше в коридора и преценеше, че задържа твърде дълго погледа си върху нея, му даваше да разбере, че присъствието му я смущава. И директно му казваше да излезе на въздух, „защото тук, вътре, е много задушно, господин Красман“ И го изхвърляше навън като просяк.