В такива моменти Атикус прегръщаше китарата си, тръгваше надолу по улицата и сядаше на някой ъгъл, за да упражнява новата си самотна страст Понякога туристите му оставяха дребни монети, виждайки мъката, с която дърпа струните на дървената си любима.
Не бе решен окончателно и въпросът с пребиваването му. Солеа продължаваше да бъде категорично несъгласна той да отседне в хотел, а той считаше, че ако престоят му се удължи, което всъщност се случваше, трябва по някакъв начин да компенсира издръжката си в това семейство. Проблемът бе, че никой не искаше парите му. Предложи ги на Мануела, майката, и тя ужасно се обиди. Консултира се с Томас, сина, и той престана да го поздравява. Накрая Солеа настоятелно го помоли да спре да притеснява семейството ѝ с този плик с банкноти, с който толкова се перчи. И за Атикус се оказа невъзможно да я убеди, че намерението му не е било да се фука с парите си, а съвсем различно: „Как можеш да си помислиш нещо толкова грозно за мен, Солеа?!“.
Накрая реши, че единственият начин да се освободи от усещането, че живее на нечий гръб, е да плаща всяка вечер като турист вход за пещерата на Долорес, да присъства на спектакъла и да оставя бакшиши.
– Харесва ли ви някое от момичетата тук, господин Красман? – попита го една вечер Солеа, присвила очи.
– На мен? – изненада се той.
– Ами щом идвате всяка вечер в пещерата...
– За да видя теб, Солеа – отговори той.
– Няма нужда от преструвки, господин Красман! Вече познаваме добре.
Точно тази ситуация на напрежение и недоразумения забелязваше мъдрата баба Ремедиос и усещаше, че на чужденеца няма да му е излишен един тласък, за да му помогне да превземе крепостта, на която – както бе ясно за възрастната жена – не ѝ трябваше много, за да бъде превзета. Беше достатъчно само човек да види колко издокарана слизаше всяка сутрин Солеа и как винаги питаше дали господин Красман е станал вече... Така че бабата изчакваше най-подходящия момент да се намеси в съдбата на внучката си и накрая той се появи.
През първата седмица на август Атикус получи обаждане от Англия. Баща му искаше да знае как се развиват нещата относно работата, с която го бе натоварил.
На Атикус не му остана друго, освен да излъже. Скалъпи някакво обяснение за несъществуващо проучване на пазара и го увери, че в най-скоро време ще му изпрати добри новини. После го попита дали знае откъде в Испания може да си купи „Ърл Грей“ на „Туинингс“ или да cи поръча oт Англия, което бе доста сложно. Баща му обеща да проучи въпроса и с това разговорът приключи.
Тъй като този разговор се състоя в двора на къщата, Мануела, Ремедиос и момичетата нямаше как да не го чуят през отворения прозорец на кухнята и помолиха Солеа да им преведе какво господинът казва за тях на баща си.
– Няма нищо общо с нас – обясни им тя. – Изглежда, му е свършил чаят и не знае откъде да си купи.
– Кажи му, че по пътя за Антекера живее една жена, която прави чай! – възкликна внезапно баба ѝ.
– Бабо – отговори изненадана от реакцията ѝ Солеа, – във всеки супермаркет в страната продават тази марка чай.
– Ти му кажи – настоя баба ѝ, – аз после ще ти обясня как се стига. Тико, момчето ми! – извика тя през прозореца. – Ела да ти кажа къде правят много добър чай!
Два дни по-късно, на 10-и август, в осем вечерта Атикус Крафтсман пое към най-интересното приключение в живота си, седнал зад волана на микробуса на Арканхел. До него беше Солеа, която си вееше с ветрилото, а на таблото – портретът на Камарон, който ги гледаше озадачен, докато гласът му едва успяваше да надвика шума на мотора.
Преди да тръгнат, Атикус извади мобилния си телефон и позвъни у дома. Изчака сигнала и когато чу, че отговаря телефонният секретар, реши да остави съобщение, за да освободи баща си от ангажимента да проучи дистрибуцията на чай в Испания. Съобщението бе: „Татко, аз ще се оправя. Всичко е под контрол“.
***
Госпожа Кандела бе открила седативния ефект на валериана, халюциногенните свойства на татула, противовъзпалителното действие на лайката, както и терапевтичните ползи от хинина много преди натуропатите, таблетките с артишок и швепс „Тоник“ да излязат на мода. Единственото, което я изненада, бе появата на „Кока-кола“, толкова сходна с добре познатата сарсапарила и въпреки това толкова успешна на пазара. Кандела, която посвети толкова години от живота си, за да изследва лечебните свойства на билките, никога не се сети, че от тях би имало полза и ако ги продава.