Единственото, което искаше от своите пациенти в замяна на уникалните си рецепти, бе да ги изпълняват Може би поради това опашката, която се извиваше пред къщата ѝ, бе огромна. Агустин, съпругът ѝ, охраняваше чакащите хора – някои болни, други – отчаяни. За разлика от жена си, той се облагодетелстваше от клиентите, като ги подреждаше не по реда на пристигането им, както би било честно, а според бакшиша, който му даваха. Така богатите винаги минаваха преди бедните.
Госпожа Кандела се правеше, че не забелязва. Нямаше да тръгне да го напуска на тази възраст, а и Агустин вече бе прехвърлил осемдесетте. Като отмъщение обаче винаги отделяше на първите много по-малко време и енергия, отколкото на последните.
– Дай на Агустин петдесет евро и му кажи да те остави последна!
Така баба Ремедиос посъветва Солеа, знаейки, че много хора вече са в течение на наложения ред пред вратата на госпожа Кандела и предпочитаха да останат последни.
Опашката от чакащи наистина бе любопитна. В началото стояха богаташите, които не бяха местни и не бяха запознати с абсурдната логика, че колкото повече плащаш, толкова по-малко получаваш. После идваха бедните от селото и извън селото. След тях – богатите от селото. И накрая – малцината, които бяха способни да изчислят точно мястото, което искаха да заемат на опашката в съотношение с подкупа.
Агустин прибра петдесетте евро, които му даде Солеа, а после сложи пред нея и Атикус трима или четирима клиенти, които всъщност дойдоха след тях, без да се трогва от протестите им.
– Нищо не разбирам – призна Атикус.
– Защото сте англичанин, господин Красман, а там, при вас, опашките функционират по различен начин.
Къщата бе като всички останали – варосана, с два прозореца с метални решетки, които гледаха към улицата. Входната врата беше отворена, но за да се стигне до вътрешността, трябваше да се мине през завеса от зърна, които при допир издаваха музикален звук. Вътре миришеше на варени зеленчуци.
– Какво се готви, госпожо Кандела? – попита Солеа, когато възрастната жена я разцелува майчински.
– Зеле за вечеря – отговори шеговито билкарката, оглеждайки Атикус от горе надолу. – Значи, ти си Солеа, внучката на Ремедиос, а този е англичанинът? – попита тя.
– Господин Красман – отговори Солеа, без да му даде възможност дори да си отвори устата.
Атикус протегна ръка да се здрависа с възрастната жена и тя се възползва от това, за да я обърне с дланта нагоре.
– Иисусе Христе, какъв късмет! – възкликна тя. – Линията ви на съдбата пресича цялата ви длан... Но това с любовта е нещо друго – добави тя и посочвайки им столовете, каза: – Сядайте!
Двамата се подчиниха на заповедта като войници новобранци – без възражения.
Атикус носеше със себе си едно от последните пакетчета чай, които му бяха останали. Извади го от джоба си и го показа на жената.
– Бих искал да закупя голямо количество от този чай – каза той.
– Дай да го видя – отговори тя.
Разкъса опаковката, изсипа съдържанието ѝ в ръката си, пробва го с върха на езика си и съобщи резултата:
– „Ърл Грей“ на „Туинингс“.
– Удивително! – възкликна Атикус.
– Прибери го в пакетчето, господине, а аз ще видя дали имам в склада – каза старицата.
Госпожа Кандела стана и излезе от стаята, оставяйки след себе си странен аромат, като на житна нива на разсъмване.
– Тя магьосница ли е? – попита тихо Атикус.
– По-скоро е психиатър, от едновремешните – нямат дипломи, но помагат на хората по същия начин – отвърна Солеа развеселена. – Тя е кума на баба ми и кръстница на чичо Маноло, собственика на бар „Маноло“. Знаеше, че ще дойдем, защото баба ѝ се обади по телефона.
Атикус се огледа. Стаята беше уютна, сумрачна и прохладна. Единствените мебели бяха кръглата маса, около която бяха седнали, старинен шкаф с много чекмеджета и три-четири снимки от Великденското шествие с Девата от Макарена и Христос на Легиона. На масата имаше чайник, няколко чаши, аптекарски везни и заключена метална кутия, в която госпожа Кандела държеше парите си.
Amukyc u Солеа останаха мълчаливи дo завръщането на билкарката, която се появи с тежък пакет в ръце.
– Извадихте късмет – каза тя на Атикус. – Имам два килограма.
Англичанинът го погледна с подозрение. Пакетът можеше да съдържа чай или нещо друго, например фуражна смеска. Нямаше никаква гаранция за произхода и безвредността му.
– Опитайте го – каза жената, пусна няколко листенца в цедката, която бе сложена върху една от чашите, и ги заля с вряла вода. – Ти също опитай, дете! – добави, докато сервираше и на Солеа.
Очаквателното ѝ изражение не им позволи да откажат Двамата отпиха от чая с известна сдържаност и тогава, за изненада на Солеа, Атикус възкликна:
– Превъзходен! Автентичен „Ърл Грей“ на „Туинингс“!
И със замах остави на масата банкнота от сто евро, за да заплати изключителната стока. После хвана Солеа за ръката, благодари на госпожа Кандела и с пакета под мишница излезе на улицата, където Агустин чакаше да си тръгнат, за да обяви край на работния ден и да затвори портата.
– На какво разстояние е морето? – попита Атикус, когато седна зад волана на микробуса.
– На един час оттук, господин Красман – отговори Солеа.
– Значи, имаме шанс да стигнем навреме, за да видим залеза – каза усмихнат Атикус.
Какво ли имаше в чая на госпожа Кандела?...