Докато един ден Марлоу Крафтсман не го извика в кабинета си.
***
Аmukyc, сине, има един неприятен въпрос, който изисква незабавно решение. Нуждая се от теб – заяви той директно.
По това време Атикус бе навършил тридесет години. Животът му бе съвършен, имаше приятели, достатъчно пари в банката, чудесен външен вид и свободата да прави каквото иска, като единствените му ангажименти бяха да стои на работното си място в издателството от понеделник до петък, да се вижда с любовниците си в събота и да ходи при книгите си в Кент в неделя.
– Седни – покани го баща му, посочвайки едното от двете кожени кресла в кабинета.
В този кабинет Атикус се чувстваше толкова удобно, колкото и в библиотеката си. На стените висяха портретите на същите хора, в позлатените рамки – снимките на същото семейство, а шефът му бе същият герой, който го спасяваше от кошмарите му като дете. Понечи по навик да качи краката си на махагоновото писалище, но го спря тревожното изражение на баща му. Избра пo-изискана поза: кръстоса крака в глезените и подпря брадичката си с ръка. Точно като дядо му Дориан на портрета на стената отсреща.
– Атикус – започна Крафтсман-старши с бащински тон, преди да го смени със служебен, – преди всичко искам да те поздравя за твоята работа. Ти стана важен човек за компанията и аз много се гордея с теб. Вече знаеш, че следващата година, когато господин Бестман се пенсионира, ще те назначим за директор на отдел „Развитие“.
– Аха! – потвърди Атикус, който не за пръв път чуваше това от устата на баща си: първо, поздравления и напомняне за предстоящото повишение като прелюдия към някаква пo-деликатна задача. Сега със сигурност идваше нейният ред.
– Много добре – кимна баща му, направи пауза и се покашля.
– Да? – изрази готовността си да го изслуша младият мъж.
– Случаят е много неприятен... – започна господин Крафтсман.
– Да... – Атикус отново засвидетелства, че е способен да понесе информацията.
– И се нуждае от незабавно разрешаване – продължи баща му.
– Да – потвърди пак Атикус.
Марлоу пое дълбоко дъх, изправи се и закрачи напред-назад из кабинета.
– Ще започна отначало – каза след малко той, – за да те въведа в историята. Тя започна през 1996-а година... – Баща му пак направи пауза и отново се покашля. – Така че, както сигурно вече си пресметнал, проблемът датира от шест години, въпреки че тогава не беше проблем, а инвестиция.
Личеше си, че му струва усилия да говори. На Атикус му идваше да стане от креслото и да разтърси баща си, както се разтърсва стъклена топка със снежинки, за да му помогне най-сетне да изрече онова, което имаше да казва.
– В онзи период компанията беше в разцвет, разширявахме се – започна пак баща му. – Отворихме офиси в няколко европейски столици. Един от тях, както знаеш, се намира в Мадрид, Испания.
Атикус кимна. Баща му поднови разказа си:
– Господин Бестман имаше една отвлечена идея. –Марлоу се намръщи. – Смяташе, че за да се стимулират продажбите, е препоръчително „Крафтсман & Ко“ да издават също така и малки литературни списания във всяка страна с цел да рекламират нашите книги.
– Много умно! – Възкликна Атикус.
– Фактът е, че стартирахме тези проекти – продължи господин Крафтсман. – И трябва да призная, че към днешна дата изпълняват мисията си успешно. Както разбираш, това не са начинания, от които се печелят много пари, но са ценни инструменти в помощ на бизнеса ни. Дори някои, като германското списание „Крафтс“, се наредиха сред най-престижните литературни издания в страната си.
Марлоу се върна до писалището и тежко се отпусна в креслото си.
– Всъщност всички, с изключение на едно.
*
Този следобед, след срещата, Атикус Крафтсман изпита нужда да пийне, при това сам. Седна на бара в един квартален пъб и поиска халба студена бира. Изпи я на един дъх, без да успее да потисне уригването накрая.
В чантата му лежаха документите, които Марлоу му бе поверил. Въпросът наистина беше много неприятен, откъдето очевидно идваше и неразговорчивостта на баща му по темата.
За Атикус този случай означаваше да се изкачи с едно стъпало в кариерата си и в очите на баща си. Без съмнение за решаването на проблема бе нужен човек, който има опит и на когото компанията може да се довери безусловно. Но от друга страна, този случай щеше да внесе голяма промяна в добре подредения му живот. Трябваше да напусне Англия за неопределен период от време и да изостави нещата, които сега изцяло го занимаваха.
Поръча още една халба.
Всъщност ставаше въпрос за нещо много просто. Да, неприятно, но просто. Трябваше да отиде в Мадрид и да затвори офиса на списание „Либрарте“. По-конкретно – да освободи служителите, да изплати компенсациите, да изтърпи сълзите им и да им обясни любезно мотивите за това крайно решение, като хвърли вината за него изцяло върху тях, изтъквайки икономическите загуби, липсата на далновидност, непоправимите щети върху имиджа на марката „Крафтсман“, които са предизвикали.