Англичанинът го погледна с подозрение. Пакетът можеше да съдържа чай или нещо друго, например фуражна смеска. Нямаше никаква гаранция за произхода и безвредността му.
– Опитайте го – каза жената, пусна няколко листенца в цедката, която бе сложена върху една от чашите, и ги заля с вряла вода. – Ти също опитай, дете! – добави, докато сервираше и на Солеа.
Очаквателното ѝ изражение не им позволи да откажат Двамата отпиха от чая с известна сдържаност и тогава, за изненада на Солеа, Атикус възкликна:
– Превъзходен! Автентичен „Ърл Грей“ на „Туинингс“!
И със замах остави на масата банкнота от сто евро, за да заплати изключителната стока. После хвана Солеа за ръката, благодари на госпожа Кандела и с пакета под мишница излезе на улицата, където Агустин чакаше да си тръгнат, за да обяви край на работния ден и да затвори портата.
– На какво разстояние е морето? – попита Атикус, когато седна зад волана на микробуса.
– На един час оттук, господин Красман – отговори Солеа.
– Значи, имаме шанс да стигнем навреме, за да видим залеза – каза усмихнат Атикус.
Какво ли имаше в чая на госпожа Кандела?...
***
Плажът представляваше малко парче пясък с формата на полумесец, скътан между скали и руините на стара крепост – като място за зрители пред екрана ма хоризонта, на който се излъчва сцена на залязващото в далечината слънце: оранжево петно, потъващо в черното на океана. Публиката – Солеа, с настръхнала от вълнение кожа, а до нея Атикус – бял, бос, с навити над глезените крачоли на панталона, с разкопчана риза и затворени очи.
Доближи ръката си до тази на Солеа и бавно я придвижи нагоре, галейки с белите си пръсти кожата ѝ – нагоре до рамото, към врата и косата. Заигра се с кичурите, рисувайки вълнообразни фигури във въздуха.
Усещайки допира на ръката на Атикус, пълзяща като паяк по кожата ѝ, Солеа се изкуши да спре набега му, но когато забеляза затворените му очи, изведнъж изпита съжаление и му позволи да продължи – в мълчание и на тъмно, – за да види какво ще последва и накъде ще тръгне „паякът“. Той продължи по гърба ѝ, стигна до талията ѝ, превзе хълмчето на ханша и мина през пъпа. Топлата му длан се разтвори върху корема ѝ и остана там успокоена.
После устните му – бяха толкова жадни. Захапа нейните, а езикът му потърси вкуса на устата ѝ и Солеа се отвори цялата като зряла диня, която се пръсва, неспособна да крие повече червената си сърцевина, сочна и сладка, толкова дълго укривана под твърда и безвкусна кора.
Amukyc имаше много опит Солеа – никакъв. Дотогава не знаеше за какво друго, освен за украса, може да служи косата ѝ, нито че гърдите ѝ не са малки, а имат точно формата на мъжка длан, която нежно ги обхваща, нито че тялото ѝ крие толкова тайни, които чакат да бъдат открити... Като например да наклони глава назад, за да целува той шията ѝ, а после – на една страна, за да захапе нежно меката част на ухото ѝ... А после да му позволи да я положи бавно на пясъка, за да не се разпадне на хиляди парченца и да се смеси с песъчинките...
Атикус отдели устните си от нейните само за да ѝ признае, че я обича от момента, в който е потънал в синевата на очите ѝ, че топлината ѝ го изгаря, че не може да я гледа, без да го боли душата, и че не знае какво изпитва тя – толкова сдържана, толкова неуловима, толкова мистериозна... Защото му се струва, че тя също изпитва чувства, но се опитва да ги избегне на всяка цена, сякаш се страхува.
– Какво съм за теб, Солеа? Безчувствен тип, готов да те изхвърли на улицата заедно с приятелките ти, за да спести някой лев на фирмата на баща си? Така ли гледаш на мен, Солеа? Или просто не ме харесваш? Не харесваш грубите ми ръце, варварския ми акцент, това, което виждаш, когато съм разголен пред теб? Защото ако има нещо, което не одобряваш, Солеа, каквото и да било, мога да го променя. Мога да се науча да свиря на китара, да ям хамон, да разказвам тайните си на цялото ти семейство, да живея в пещера, да се напивам с вино с газирана вода, да изгледам цяла корида... Наистина, дори това мога да направя, достатъчно е само да мисля за нещо друго... Мога да остарея в Гранада, живеейки по този начин, да седя на някоя пейка и да гледам как минават колите, стига само ти да седиш до мен, Солеа, и да споделяме чаша чай...
Тя се надигна и седна. Вдигна ръка към устните си и ги избърса, сякаш да махне вкуса на целувките му. Погледна го. Очите ѝ бяха станали тъмни като маслини. Чаят на госпожа Кандела се бунтуваше в стомаха ѝ, а топлата длан на Атикус все още почиваше на корема ѝ.
– Вижте, господин Красман – каза му тя, – няма смисъл да продължавам да ви лъжа. Доведох ви дотук с измама... Говоря за стихотворенията на Лорка... Направих го, за да не затворите списанието. Само заради това.