Всяка нощ се обаждам на Берта и ѝ разказвам как е минал денят, че не сте питали за стихотворенията и че явно сте забравили за тях, а Берта въздъхва с облекчение и казва на останалите, че поне за момента могат да живеят живота си както досега. Казва ми: „Благодаря ти, Солеа, за жертвата, която правиш – и ти, и майка ти, и баба ти“, а аз ѝ отговарям, че няма нужда да ми благодари, защото вие сте добър човек и се чувствам ужасно да ви лъжа така. Но аз, господин Красман, съм на двайсет и пет години и целият живот е пред мен. Мога да си намеря друга работа или да се върна у дома, но те, бедните, къде да отидат? Къде да отидат милите ми Берта и Асунсион на тези години или Мария, с тези три деца и мъж, който не става за нищо? Или Габи, която е женена за художник от онези, които не могат да продадат ни една картина... Всички оцеляват като по чудо, благодарение на заплатите си от списанието. Аз измислих тази история, господин Красман... За да им помогна... Не че стихотворенията не съществуват – съществуват! Но не са на Лорка, господин Красман, а на баба Ремедиос, на една неука жена.
Държи ги на тавана заедно с шевната машина и разни други вехтории, защото нямат никаква стойност Просто драсканици – това представляват
Вече може да си отивате, господин Красман... Може да затворите списанието с чиста съвест, да се върнете в Англия и да забравите за мен и цялата тази история... Много съжалявам, че имате някакви илюзии, свързани с мен, а аз така да ви разочаровам, без да го заслужавате...
He съм искала да ви нараня, господин Красман... Честна дума... Това е единствената истина сред толкова много лъжи.
След това Солеа стана, изтупа пясъка от роклята си и бавно измина няколкото метра от плажа до микробуса на Арканхел, запали двигателя и изчезна.
Атикус остана там като вкочанен от думите ѝ, а студът пълзеше по гръбнака му, по босите му крака, по голите му гърди и разбитото му сърце.
Тъмнината падна на плещите му, но той не искаше да излезе от нея. Единственото разумно нещо, което направи тази нощ, бе да извади мобилния телефон от задния джоб на панталона си – последната му връзка с планетата Земя, и да го хвърли с цялата сила на мускулите си на английски гребец колкото може по-далеч над вълните, в най-дълбокото на морето.
***
15-и декември се случи в петък. Бе от онези студени и мъгливи дни, които бе по-добре да се паднат в събота, за да може човек да остане в леглото цяла сутрин.
Асунсион пристигна в редакцията точно в девет, натоварена с термос горещ шоколад и два пакета понички. Сложи палтото си на закачалката зад вратата и седна да чака Габи, за да се опиянят заедно със захар и пържено олио – удоволствие, за което копнееше в този сив и мрачен ден и при този празен стомах, който вече я болеше от глад.
Габи вероятно щеше да закъснее малко. Предишният ден се бе сдобрила с Ливингстън и според това, което и каза по телефона, отсега нататък щяла да гледа на нещата много по-леко. Болезненото ѝ желание да стане майка се бе успокоило благодарение на прегръдките на Франклин и на уверението му, че всъщност никога не е искал да се връща в Аржентина. Задавян от ридания, ѝ признал, че идеята му хрумнала от отчаяние, породено от неспособността му да ѝ предложи решение на въпроса със зачеването. В този миг тя си помислила, че мъжът й е най-безпомощното дете на света. И вече не ѝ пукало за нищо. Нито за проблемите с „Либрарте“, нито дори за неизбежната менструация на всеки двадесет и осем дни. Каза на Асунсион, че нищо не е в състояние да свали усмивката от лицето ѝ.
Няколко часа по-рано, все още в рамките на нощта, Асунсион бе събудена от звъна на телефона. Първоначалната силна уплаха премина в огромна мъка и река от неконтролируеми сълзи. Берта я осведоми за текущите събития, свързани с мрежата от лъжи, изплетена от Сесар Барбоса, в която Мария не само се бе хванала, но бе превърнала себе си в съучастник, а тях – в невинни жертви. После ѝ съобщи за неизбежното затваряне на списанието. Сега, докато чакаше Габи, Асунсион се опитваше да намери думите, с които възможно най-тактично да ѝ предаде лошите новини.
Не успя обаче да изрепетира речта си. Габи пристигна в девет и половина, тананикайки и вземайки стъпалата през две. Разкопча шареното си палто още на стълбището, свали оранжевия шал, синята шапка и зелените ръкавици и започна да рови в голямата си чанта за ключовете от офиса. Отвори вратата, влезе и се стресна, когато видя, че Асунсион я чака със закуската, сервирана върху копирната машина. Изчисли, че се падат по дузина и половина понички на всяка и по това разбра, че е станало нещо много сериозно.