– Влязъл в апартамента, откраднал счетоводните книги и си излязъл спокойно, без да се притеснява, че Манчего ще го арестува.
– Защото по този начин и него превърнал в съучастник. Ако го арестувал, инспекторът щял да се компрометира като корумпирано ченге и освен това да се покаже като кръгъл глупак.
– Абсолютно – кимна Габи.
– Казал му, че името му е Лукас, и после заличил всички улики, които можели да го свържат със случая „Крафтсман“. Манчего пък си помислил, че този Лукас вероятно е наркоман, отишъл да открадне пари от жилището на англичанина и разбира се, дал си сметка, че негодникът го е излъгал като новобранец. Помислил си, че това сигурно не е прецедент и че вероятно и други полицаи са попадали в същия капан, но са мълчали като гроб, за да не станат за посмешище. Но изобщо не му минало през ума, че истинската цел на псевдоключаря са били счетоводните документи.
– Така Сесар Барбоса успял да открадне книгите с информацията и да запуши устата на Мария със заплахи и побой.
– Нещата наистина са били на път ужасно да се влошат. Според мен животът на Мария е бил в опасност. Рано или късно Сесар Барбоса е щял да вземе фатално решение, за да не отиде в затвора.
– Вчера замалко да я убие.
– Още малко и край. Мария се скри в дома на Берта, знаеш. Тъкмо била заспала на дивана и се получило съобщение от Барбоса, В което пишело, че ако не си държи устата затворена, ще убие и нея, и Берта.
– Ужас! – възкликна Габи и бързо попита: – Как е реагирала Берта?
– Обадила се на инспектор Манчего. Отишъл при нея с четирима свои приятели, които охранявали отвън и чакали появата на Барбоса.
– И той появил ли се е?
– Да, появил се в три сутринта, най-вероятно готов да убие и двете, но когато разбрал, че има полиция, хукнал и успял да избяга.
– И сега е на свобода? – попита тревожно Габи.
Точно в този момент някой силно почука на вратата на офиса и двете подскочиха от страх. Прегърнаха се ужасени, че може да е Сесар Барбоса, луд и неконтролируем, който идва да превземе офиса и да ги задържи като заложници – със завързани ръце и крака, с натъпкани в устата кърпи и под смъртна заплаха, докато полицията не му обещае, че ще го пусне и не му връчи самолетен билет за някой далечен карибски остров.
Който и да бе отвън, продължаваше да удря по вратата.
– Кой е? – едва успя да произнесе Асунсион с тъничко гласче.
– Отворете вратата! – извика някой от другата страна на перфектен английски език. – Тук е Марлоу Крафтсман.
– Господин Крафтсман?
Асунсион и Габи се спогледаха смаяни. Възвърнаха, доколкото бе възможно, самообладанието си и забързаха да отворят вратата лично на собственика не само на „Либрарте“, но и на стогодишно издателство. Господин Марлоу Крафтсман, когото до този момент бяха виждали само на снимки, бе пристигнал, без да уведоми предварително когото и да било, в най-неподходящия момент в историята на списанието.
Разтреперана, Асунсион отвори вратата.
Върху копирната машина имаше плетена на една кука покривка, върху нея – термос с горещ шоколад, понички с пудра захар и две чаши. Всички компютри бяха изгасени, телефоните – изключени, на работа бяха само две от петте служителки, люлеещият се стол още се поклащаше, бе работен петък, а този господин бе англичанин, при това много важна личност
– Добре дошли в „Либрарте“ – само това успя да каже Асунсион, когато се изправи лице в лице със собственика на компанията, който изглеждаше като каменна статуя.
Точно тогава от стълбището се чуха гласове. Гласовете на малки деца. И кашлиците им. Зад гърба на Крафтсман се появиха зачервените от студа личица на трите деца на Мария, които освен това имаха температура. Бернабе ги бе оставил до входната врата – те знаеха пътя нагоре. Минаха покрай мъжа, влязоха в офиса и се нахвърлиха на поничките и шоколада.
– Иска вие закусва, господин Крафтсман? – попита Асунсион с оскъдните си познания по английски.
***
Мойра Крафтсман се колебаеше дали да разопакова куфара си, с който бе донесла само това, което ѝ се стори абсолютно необходимо за спасителната операция.
Багажът бе идеално подреден в големия „Луи Вюитон“[48] и тя се притесняваше, че няма да може да го побере обратно, ако сега отвори куфара и разпръсне съдържанието му върху леглото в хотел „Риц“.
Подходи мъдро и реши да изчака завръщането на Марлоу, за да я измъкне от това затруднение. Той бе отишъл да се срещне отново с инспектор Манчего и да разпита поотделно всяка една от служителките в офиса на „Либрарте“. Ако се наложеше по-дълго да останат в Мадрид, тогава щеше да е по-добре да прибере дрехите си в гардероба, подредени по цветове, както правеше винаги. Ако обаче пътуването им не свършваше в този град, който миришеше на чесън (колко права бе Виктория Бекъм, на чесън и лук, на пържени калмари и на други мазни неща, които не можеше да идентифицира), а се наложеше да продължат към провинцията по заплетените пътища на тази страна, тогава би било по-добре да остави всичко както си е: обувките и шапките – в кутиите, а прилежно сгънатото бельо – в пликовете от „Либърти“[49], в които от години го съхраняваше.