Тя остави затворените куфари в ъгъла и слезе да закуси в ресторанта. Седна на кръгла маса до прозореца, откъдето се виждаше градината. Голите клони на кестените я поздравиха за добро утро, въпреки че то не бе добро, а влажно и студено, а прочутото испанско слънце липсваше.
Идеята да отседнат в „Риц“ бе нейна, разбира се. На Марлоу му бе все едно къде ще спи – бе като имунизиран срещу странните миризми и нощните шумове. Тя обаче се доверяваше само на репутацията на известни хотели, най-вече вериги. Хотелите „Мандарин Ориентал“ например, с кимоната, изложени в големи витрини до асансьорите, облицованите с коприна коридори, екзотичните плодове и аромат, който не можеше да бъде сбъркан, бяха абсолютно еднакви, независимо дали са в Лондон, Ню Йорк или Банкок. Това създаваше у клиента усещането за нещо познато, за сигурност в центъра на хаоса. Жалко, че единственият „Мандарин Ориентал“ в Испания се намираше в Барселона. Въпреки че от друга страна, не биваше да съжалява много, понеже онзи град бе много по-космополитен и модерен от този, ако съдеше но филма на Уди Алън, който гледа в оригинал заедно с другите членове на кино клуба ѝ. В него се разказваше за някаква вятърничава чужденка, която се забърква с брачна двойка откачени испанци[50]
В Мадрид трябваше да се задоволи с хотел „Риц“ и с неговата аристократично-носталгична обстановка, рояла, кристалните полилеи, униформения персонал, камериерките с шапчици и престилки и с яйцата по бенедектински за закуска.
В хотел „Риц“ дори и японците поръчваха яйца по бенедиктински, колкото и да им липсваха оризът и водораслите, защото, както Мойра отлично знаеше, по– добре бе да заложиш на познатото, отколкото да рискуваш с местните ястия.
„Желае ли госпожата да опита мигас? Това е традиционно испанско ястие, което се приготвя от пържен хляб с чесън и зехтин и парчета бекон...“ „И гадене за цял живот.. Не, благодаря, донесете ми чай и яйца по бенедиктински, моля, а също и „Таймс“, ако обичате!“
В този час на деня ресторантът се изпразваше откъм бизнесмени, дошли по работа, и се пълнеше с младоженци, богати туристи и самотници като нея. Имаше пред себе си цял ден и никаква работа, освен да премисля отново и отново въпроса, който я доведе тук: местонахождението на Атикус, изчезнал във враждебна земя, обграден от диваци, способни да закусват пържен хляб с чесън и свинско, погълнат от сърцето на мрака. Също като в онзи роман[51], в който главният герой Курц губи ума си, освирепява и накрая реже човешки глави и ги изсушава.
Колко хубаво, че името на мъжа ѝ бе Марлоу[52]. След шейсет години спокойствие и пестеливост за него може би най-после беше настъпил часът да изпълни мисията, която животът му бе отредил от самото начало, а именно: да отиде в джунглата и да спаси сина си от лапите на примитивните туземци, готови да го сварят в казан с „Ърл Грей“ на „Туинингс“.
Мойра, от своя страна, се чувстваше като Мери Ливингстън, идеалната партньорка на изследователя: негова пътеводна карта и компас. Жена, здраво стъпила на земята, която си даваше сметка, че най-голямата опасност при изпълнението на подобна мисия бе човек да изгуби собствената си идентичност и да възприеме варварските навици на местните; да пренебрегне добрите маниери, моралните задръжки или социалните различия; да се отдаде на плътски удоволствия; да се увлече от техните магически ритуали и да забрави например, че трябва да пие само бутилирана вода и да не консумира лед.
Усетила огромната отговорност върху плещите си, Мойра почувства, че ѝ се завива свят и може да припадне. Върна се в стаята, пусна пердетата и се излегна на леглото с дрехите и мокра хавлиена кърпа върху челото си. Реши, че ще остане в тази отмаряща поза, докато получи инструкциите на Марлоу дали да разопакова, или не, багажа.
„Да сложа ли все пак ризите на закачалките в шкафа, или да ги оставя сгънати в първото чекмедже на скрина?“
Несигурността направо я убиваше.