***
С първите лъчи на слънцето Каруцаря, Масита, Мигел и Хоси най-после напуснаха дома на Берта, за да се посветят на ежедневните си дела. Мария, изтощена от плач и от тежестта на гузната си съвест, легна на единственото легло в къщата. Изпи един валиум, закле се пред себе си, че на следващия ден ще „хване бика за рогата“, като имаше предвид не Бернабе, а обвинението, което щеше да предяви срещу Барбоса, както и срамното признание, което щеше да направи пред приятелките си от списанието. После заспа.
Берта се възползва от дълбокия сън на колежката си, за да се обади на Асунсион и да я информира за хода на събитията. „Разкажи всичко на Габи, когато дойде на работа“, помоли тя приятелката си, без да подозира, че точно в този ден господин Крафтсман ще се материализира от кръв и плът в офиса, лишавайки ги от всякаква възможност да измислят някаква по-безобидна версия от тази за кражбите, изневярата и тайното отпътуване на сина му Атикус за Гранада, примамен от лъжата за стихотворенията на Лорка.
Освен това Берта все още не бе имала възможност да измисли нещо, с което да оправдае излъганото доверие на Манчего. Инспекторът сляпо вярваше на версията ѝ: „Докато ни плащат заплатите, предпочитаме да не си пъхаме носовете в делата на господин Крафтсман, който е достатъчно голям, за да прави с живота си каквото реши“. Но рано или късно трябваше да му каже истината. И моментът щеше да е болезнен.
Може би заедно с момичетата щяха да успеят да намерят начин да го убедят, че не са действали със зла мисъл, че никога не са имали ни най-малко намерение да наранят когото и да било, че планът на Солеа е напълно безопасен и Атикус е жив и здрав в Гранада. Че само трябва да пъхнат Барбоса зад решетките, да му вземат парите, които е откраднал, да напълнят касата на „Либрарте“, да се обадят на Марлоу Крафтсман, да му обяснят какви са истинските причини за икономическите загуби на списанието и тогава да върнат Атикус в Мадрид, да го помолят да им даде втора възможност и да им се довери. Разбира се, не и на Мария. На нея, за съжаление, трябваше да ѝ потърсят друга работа, в която да няма достъп до ничии банкови сметки, но на останалите четири можеше да се разчита. „Смилете се, господин Крафтсман, разберете, че ние нямаме вина и също като вас сме станали жертва на кражбата.“
Как Манчего ще приеме лъжата на Берта бе трудно да се предвиди. Възможно беше както да побеснее, така и да избухне в неутешим плач. „Аз ти се доверих! – щеше да ѝ каже през сълзи. – Дори повярвах, че имам чувства към теб, Берта. Въпреки външния ти вид и откачените ти идеи, бях сигурен, че най-после съм намерил моята сродна душа.“ Щеше да е мъчително.
Не успяваше обаче да измисли алиби, което да не е отново лъжа, по-голяма и от първата. Защото едно нещо бе съвсем ясно: в онзи ден, в онова студено ноемврийско утро, когато разговаряха за пръв път в офиса и когато Манчего я попита дали знае местонахождението на Атикус Крафтсман, тя отговори, че не знае. Едно категорично „Не!“ без нюанси на съмнение или извинение. Отгоре на всичко бе минал повече от месец от онзи първи разпит и макар че тя винаги бе точно информирана от Солеа за всяка крачка на „изчезналия“ Крафтсман по склоновете на Сакромонте, никога не каза истината на Манчего. Това влошаваше още повече нещата.
Берта знаеше например, че Атикус Крафтсман е бил в дома на Солеа от пристигането му до 10-и август На тази дата младата ѝ колежка му бе разказала през сълзи, че неговото идване в Гранада е отчаян план, който са измислили заради предстоящото затваряне на списанието, с единствената цел да удължат времето, преди да ги уволнят Тя знаеше също, че това признание разбило сърцето на бедния господин Крафтсман, който, както изглежда, хранел романтични илюзии по отношение на Солеа и дори стигнал дотам да я целува на някакъв плаж по залез слънце.
Знаеше още, че след това разочарование Атикус дни наред ходел като призрак по криволичещите улици на Албасин само в компанията на китарата си. Спял където свари, пиел вино, дори успял да се забърка в няколко неприятности и накрая намерил подслон в пещерата на един братовчед на Солеа, където понякога замествал някой от музикантите, за да забавлява туристите.
От своя страна, два дни след инцидента на плажа, Солеа се бе обадила, смазана от мъка заради смъртта, която бродела наблизо. Така обясни на Берта – смъртта бродела около дома ѝ, защото баба ѝ Ремедиос се разболяла сериозно. Затова цялото семейство се събрало у тях, свалили леглото ѝ долу, в хола, по-близо до камината и „надявам се, ще разбереш, Берта, но при тези обстоятелства ми е невъзможно да се върна в Мадрид! Всичките тези седемнайсет души спят, хранят се и живеят вкъщи и трябва да се грижа за тях, защото са напуснали домовете си в Антекера, работата си и заниманията си, за да се сбогуват с баба Ремедиос, както подобава“.