– А сега – изрева господин Крафтсман – или веднага ще ми кажете къде е синът ми Атикус, или ще направя така, че британското правосъдие да се стовари върху вас с цялата си тежест! И ви напомням, че Великобритания, за разлика от повечето страни в Южна Европа, може да се похвали със строг парламент, силна кралица, безусловни съюзници и неподкупна полиция. Империя, да, господине, това е страната ми. И имаме затвори като от най-лошите ви кошмари. Например този на остров Уайт, от който никой никога не е успял да избяга. Освен това е женски затвор, дами, обърнете внимание: за жени нарушители, престъпнички, крадли и похитителки.
– В Гранада е! – каза внезапно Асунсион и всички глави се обърнаха към нея.
Асунсион бе бледа и потна. „Изплю“ признанието заедно с една сърцераздирателна въздишка и цялото си напрежение.
От години тялото ѝ бе като тенджера под налягане, готова всеки момент да гръмне. От време на време трябваше да изпуска парата, също както от корабите изхвърлят баласт или от летящите балони – торби с пясък. Облекчението бе видимо – първо тялото, после главата. Падна на пода и остана зарината с нещата, които повлече със себе си.
Приятелките ѝ веднага скочиха. Обърнаха я с лице нагоре, вдигнаха краката ѝ, започнаха да ѝ веят с ветрило, напръскаха я с вода, пляскаха я по бузите и викаха „помощ“, защото решиха, че е получила инфаркт „Ако умре, господин Крафтсман, да знаете, че е по ваша вина, защото сте убиец на беззащитни жени като бедната Асунсион, безсрамен тиранин и бездушно чудовище!“
Асунсион обаче дойде на себе си след две минути. И имаше блажено изражение, защото, както им разказа после, видяла небесните порти, а после и светлината в дъното на тунела, към която вървяла.
Марлоу Крафтсман, колкото и да се опитваше да изглежда безучастен, беше видимо облекчен от съвземането на жената. Изчака няколко минути, за да подействат ветрилото и чашата с вода, валерианът и свежият въздух от отворения прозорец и тогава, с много по-мек тон, се осмели да попита:
– Казахте, госпожице Асунсион, ако не греша, че синът ми Атикус е в Гранада?
– Да, господин Крафтсман. В Гранада е от месец май. Жив и здрав.
Манчего впи орловия си поглед в късогледите очи на Берта. Тя сведе взор и той разбра, че това е истина. Че през цялото това време изчезналият субект е бил на място, известно поне на тези пет вещици от „Либрарте“ Представи си скривалище, издълбано във варовиковите хълмове, където похитеният младеж – завързан и със запушена уста, яде каквото му носят пикае в подлога и бавно, но сигурно полудява.
– Къде сте го затворили? – изрева той с цяло гърло. – Казвайте, проклетници!
Очите на Габи, Берта и Асунсион станаха големи като палачинки от ужас.
– Да не ни обвиняваш в отвличане? – попита Берта невярващо.
– В отвличане, във възпрепятстване на правосъдието, в кражба, в присвояване на пари, в измама, във всичко!
Берта се вбеси.
– Значи, това си мислиш за мен, смотан полицай! Вече ме ми пука, че знаеш цялата истина, колкото и да боли и колкото и да съм си мислила, че ще умра, ако те изгубя. Идиот, дръвник, селяндур!
Марлоу Крафтсман се осмели да удари още веднъж с юмрук по масата, за да прекъсне това, което за негово учудване приличаше на любовна свада.
– Кажете ми най-после къде е синът ми! – извика той.
Берта, изтощена, седна. Започна да говори бавно на английски, разбираем дори за Манчего. Помагаше си с жестове, въздишки, сълзи и носни кърпички. Разказа за фалшивите стихотворения на Лорка, за престоя на Атикус в къщата на семейство Ередия, за пещерата на братовчеда на Солеа и за китарата.
Обясни, че младият Крафтсман е бил свободен във всеки един момент: свободен да хване пътя и да се върне в Мадрид, свободен да дойде в „Либрарте“ и да затвopu офиса, свободен да отиде където иска, включително да се прибере у дома, в Англия, и ако не го е направил досега, трябва той да обясни причините. „Защото, господин Крафтсман, аз не откривам нито една, която да го държи в Гранада, освен едно платонично увлечение, което го е обсебило и го кара да обикаля улиците като просяк... Една несподелена любов – жестока, болезнена, която раздира сърцето и те изпълва с отчаяние и безнадеждност Такава любов е от най-лошите.“
Изрече последното, гледайки Манчего с надежда, че той ще разбере намека – ако не чрез думите, то чрез смисъла, и ще може да ѝ прости.
Манчего обаче вече си бе тръгнал от офиса. Не физически – едрото му тяло, подпряно на стената, още бе там, а едната му ръка закриваше очите. Душата му обаче бе тръгнала. По-скоро – бе напуснала тялото, в което винаги бе намирала подслон, и сега, през някаква мистична пукнатина, се бе издигнала над разиграващата се сцена. Истинско извънтелесно преживяване! Точно това се случваше с инспектора, докато наблюдаваше отвисоко собственото си опустошение (какъв срам, две сълзи се търкулнаха по бузите му), Берта, молеща го за прошка, Крафтсман – с изписано удивление на лицето, Асунсион – готова да припадне за втори път, и Габи, която ѝ вееше с ветрилото така, все едно от това зависеше животът ѝ.