Душата на Манчего излезе през отворения прозорец, огледа покривите на сградите от времето на Хабсбургите, кралския дворец, купола на катедралата „Света Богородица от Алмудена“ и парка „Кампо дел Моро“.
Беше сив, студен и тъжен ден. „Де да беше събота, че да остана цял ден в леглото“, помисли си той.
***
Общото между луксозните хотели и държавните болници е, че в най-неочаквания момент вратата може рязко да бъде отворена и вътре да нахълта някой, решен да изпълни задълженията си, каквото и да става: дa премери кръвното налягане, да измери телесната температура, да донесе антибиотика, да провери мини– бара, да оправи леглото или да изхвърли боклука от кошчето в банята – все задачи, които трябва да бъдат свършени на всяка цена, независимо дали пациентът си почива или гостът е гол.
– Извинете, госпожо, идвам да сменя хавлиите – каза камериерката, стигнала вече до средата на стаята, без да се смущава от факта, че въпросната госпожа лежи в леглото по бельо, с компрес на челото. – Или предпочитате да дойда по-късно?
– Коя сте вие? Какво правите в стаята ми? Къде съм? – отговори Мойра на английски.
Събуди се много объркана, след като току-що бе сънувала, че по розовите ѝ храсти в градината ѝ вместо розови цветове, цъфтяха червени карамфили.
– По-добре да се върна по-късно – реши камериерката, обърна се и излизайки като привидение, добави: – Не бяхте сложили табела да не ви безпокоим.
В този момент звънна телефонът
– Госпожо Крафтсман? Консиержът е. Исках да се уверя дали всичко е наред. Харесва ли ви стаята?
– Да. Всичко е наред. Благодаря.
Някой почука на Вратата.
– Искате ли да ви донеса лед? – попита глас.
– Не искам лед.
– Шофьорът ви чака.
– Моят шофьор?
Камериерката влезе отново.
– Тъй като вече сте будна, по-добре да сменя хавлиите сега, ако нямате нищо против, докато колегата ми ви донесе лед.
– От пералнята съм – долетя друг глас. – Оставям на дивана почистените обувки. Добро утро!
– Имам съобщение за вас, госпожо Крафтсман! – чу тя отново гласа на консиержа, преди да изтърве слушалката на телефона и да прекъсне връзката.
– Всички веднага вън! – успя да надвика тя шума.
Мойра разбра, че този взлом в личното ѝ пространство е знак, че не може да остане в леглото в очакване на Марлоу. Доколкото го познаваше, мъжът ѝ вероятно щеше да се върне с празни ръце отново. Марлоу не бе много напорист – напротив, бе изключително предпазлив. Осмели се да ѝ предложи брак чак когато тя го заплаши, че ако най-после не се реши да го направи, ще прекъсне връзката им. Пръстена го купи тя, сватбата я организира тя, децата ги възпита тя, а черният ѝ бележник съдържаше графика на мъжа ѝ за всеки момент
– Мойра, любима, дали бих могъл да гледам финала на „Уимбълдън“ с Чарлс Бестман? – допитваше се той до нея, поставил ръка върху слушалката на телефона в къщата в Кент
– Не, любов моя, би могъл да останеш тук и да пиеш чай с майка ти, която пристига от Лондон.
– Благодаря, Чарлс, много си любезен, но не ми е възможно.
И въпросът бе решен.
Сега бе дошъл моментът да се действа и по случая С изчезването на Атикус, помисли си Мойра и с възобновени сили скочи от леглото. Облече първото, което извади от куфара – костюм от туид и филцова шапка, и излезе на студената мадридска улица. Както ѝ бе казал консиержът, пред хотела я чакаше униформен шофьор, който ѝ отвори вратата на лимузина.
– Очарован съм да ви видя, госпожо Крафтсман! – поздрави я той на прекрасен английски. – Къде желаете да ви откарам: на улица „Серано“[53], в „Корте Инглес“, в музея „Прадо“ или на някое друго специално място?
Мойра се консултира с черния си бележник.
– Откарайте ме на улица „Аламильо“ номер пет – сдържано отговори тя.
След няколко минути, когато напуснаха широките булеварди на модерен Мадрид и навлязоха в тесните централни улички, Мойра изпадна в потрес. Не можеше да повярва, че синът ѝ е трябвало да оцелява на това място със стари сгради и тесни тротоари. Номер 5 на онази улица бе обозначен на дървена врата, облицована в шперплат и боядисана в зелено, която ѝ заприлича на портата на ада, а миризмата във входа – някаква ужасна смес между варена и пържена пръдня – без съмнение бе по-лоша и от смрадта на сяра в долната земя.