– Момчето спа тук само три нощи. Не му остана време да му се наслади – обясняваше госпожа Сусана, следвайки Мойра из къщата. – Най-лоши бяха полицаите, които покриха всичко с бях прах, за да търсят отпечатъци, и разхвърляха всички чекмеджета. Но както виждате, всичко вече пак е чисто и подредено.
Мойра отвори гардероба. За нейна изненада, окачен на единствената закачалка вътре, висеше шлиферът „Бърбъри“, който тя подари на Атикус миналата Коледа. Откачи го бързо, прегърна го и го поднесе към лицето си, заби нос в него и започна да го души, целуна го, облече го върху костюма от туид и избърса сълзите си с ръкава му.
– Ама какво правите? – не разбираше госпожа Сусана. – Оставете, моля ви, този шлифер на мястото му, госпожо!
Мойра остави без внимание протестите на старата жена. Пъхна ръце в джобовете на дрехата и напипа в единия някакво листче, сгънато на четири. Извади го, разгъна го и прочете абсурдната фраза, написана с молив: „Пъпеши Арканхел, Гранада, 8 сутринта“.
Това със сигурност бе следа. Разпозна думата Гранада, учуди се, че полицаите, които са обискирали жилището, са пропуснали да проверят джобовете на шлифера, и забърза да излезе оттук, за да се обади на Марлоу и да му съобщи за откритието си. Не предвиди обаче, че дребното телце на госпожа Сусана ще ѝ препречи пътя, а пискливият ѝ глас ще се извиси със зов за помощ към другите съседи: „Дръжте крадлата! Дръжте крадлата!“. Освен това не можеше да предположи, че всички обитатели на сградата са в бойна готовност за ново нападение, решени никога повече да не позволят да бъдат хванати неподготвени. Вече бяха пуснали металното резе на входната врата, бяха приготвили кофи с вода, домати и яйца и надничаха от перилата, чакайки престъпникът да тръгне надолу, за да му дадат урок веднъж завинаги.
Мойра се оказа заключена отвътре, залята с дъжд от мръсотии, а седем беззъби глави наблюдаваха отгоре унижението ѝ. Колкото и да викаше: „Спрете! Спрете! Помощ! Помощ!“, не успя да спре щурма, докато не се появи шофьорът, озадачен от забавянето на англичанката. Той започна да чука на вратата и когато му отвориха, обясни на ужасените съседи на родния им език коя е посетителката.
– Закарайте ме обратно в хотела – успя само да помоли Мойра, чиято коса бе увиснала и омазана, а шлиферът – изплескан с мръсотия. После извади мобилния си телефон и позвъни на съпруга си.
– Скъпи, мисля, че знам къде е Атикус.
– В Гранада – отговори Марлоу. – Оставих съобщение ма консиержа, скъпа, даде ли ти го вече?
Мойра само се отпусна на седалката в колата, извади носна кърпичка и избухна в сълзи.
***
– Госпожа Крафтсман продължава да не разбира защо е трябвало да вземем Мария с нас в Гранада – преведе Берта с делови тон, който от вчера насам използваше за разговорите с Манчего.
– Дреме ми за госпожа Крафтсман... Не го превеждай това, Берта, само се разтоварвам, като говоря така – каза Манчего. – Тази жена ще успее да ме накара да сляза от колата... Или нея да изхвърля...
– Както вече няколко пъти ви обясних, госпожо Крафтсман, инспекторът вярва, че идването на Мария в Гранада е необходимо по две причини – обясни Берта на английски. – Първо, за да я защитим от Барбоса и второ – за да примамим Барбоса там и да го арестуваме.
– И защо не го арестувате в Мадрид?
– Госпожа Крафтсман иска да знае защо не го арестуваш в Мадрид.
– Да я вземат дяволите...
– Защото, госпожо Крафтсман – преведе Берта търпеливо, – ако не го пипнем в момента на престъплението, няма да има за какво да го обвиним пред съда. Единственото доказателство, което имаме срещу него, са думите на Мария. Тя е, както се нарича, защитен свидетел, ако разбирате за какво става въпрос.
– Значи, я използвате за стръв – разбра Мойра Крафтсман и крадешком хвърли поглед към Мария в огледалото за обратно виждане.
Марлоу Крафтсман бе наел черен миниван „Мерцедес“ осем места, затъмнени стъкла и униформен шофьор за пътуването до Гранада заедно с тези странни хора, с които тези дни съдбата го срещна. При други обстоятелства никога не би предприел пътуване повече от четири часа в подобна компания: по-скоро би скочил в бездната от белите скали на Доувър, отколкото да споделя с тях ограниченото пространство на това превозно средство.
До шофьора седеше Манчего, облечен в цивилни дрехи, сякаш за да влоши още повече нещата. В униформа поне вдъхваше известно уважение, но сега, с джинсите, трикотажната блуза и износеното старомодно яке приличаше на овчар от Съфолк. Зад шофьора и полицая седяха Крафтсман. Бяха заели двете крайни места на средния ред, а между тях – като гранична зона – се мъдреха неговият работен куфар и нейната дамска чанта. Най– отзад, притиснати една до друга като момиченца, които се страхуват от тъмното, седяха Мария и Берта. Планът се състоеше в това да стигнат колкото може по-рано в Гранада и да изминат пеша последните метри до къщата на Солеа. Там да я изчакат до вратата и да се изкачат с нея до пещерата на Долорес, да почукат на вратата, да попитат за Атикус, да го събудят от дълбокия му сън, като го изплашат до смърт с появата си, да му разкажат всичко, да го качат в колата, после на самолета, после на влака и да го върнат обратно в къщата в Кент Там лека-полека, с чай и благоразумие, щеше да успее да се изчисти от токсините на несподелената любов, лошото вино, хамона и рибата тон с лук, да забрави тези пропилени месеци и пак да стане онова отговорно и възпитано момче, наследникът на „Крафтсман & Ко“, гордостта на майка си, надеждата на баща си, приемникът на господин Бестман и бъдещето на компанията. Един многообещаващ младеж и достоен наследник на дедите си: с неопетнена репутация, сериозен и порядъчен. Англичанин. Да! Преди всичко – англичанин.