Предишния ден, без излишни церемонии, самият Марлоу Крафтсман лично бе освободил Асунсион, Габи, Берта и Мария и бе затворил за последно вратата на офиса на „Либрарте“ със сухо затръшване, което прозвуча като изстрел. Нямаше обезщетения, нито те имаха намерение да ги искат. Съкрушени, момичетата изнесоха малкото, което успяха да спасят: няколко книги, които си разделиха; чашите за кафе, които запазиха за спомен; покривките на една кука, които в крайна сметка бяха специално изплетени за копирната машина и не можеха да се ползват за стандартна маса; люлеещия се стол на Берта, саксиите с рози и други лични вещи, които прибраха в картонени кутии.
Асунсион бе натоварена със задачата да изключи бушоните и да спре газта. Изпълни мисията със сълзи на очи. Габи изключи компютрите, като преди това изчисти от тях информацията, снимките, спомените... Щяха да минат да ги вземат по-късно и да ги транспортират в Англия. Мария се зае да класифицира кутиите от обувки, пълни с фактури, и ненужните фалшиви архиви, които щяха да бъдат предадени на следствието.
Берта нямаше сили да участва в изнасянето. Ограничи се само с това да изведе децата на Мария от офиса, преди майка им да е дошла и да ги е видяла омазани със сополи и кашлящи. Слезе по стълбите, като носеше единия близнак, а другия водеше за ръка. Лусия подскачаше зад тях по стъпалата. Берта им запя носталгична балада, разказваща за овчари, които отиват в планините и не знаят кога ще се завърнат у дома. Доскорошната шефка на „Либрарте“ вървеше с наведена глава, просълзена и унила.
Манчего бе на ръба да хукне след нея и да прати всичко по дяволите, но накрая победи здравият разум и инспекторът просто остана прав, притихнал в един ъгъл през двата часа, които момичетата прекараха в опразване на офиса. Стоеше на мястото си и наблюдаваше процеса заедно с клиента си Марлоу Крафтсман, изпълнявайки задълженията си на полицай.
После придружи джентълмена до хотела му – „Риц“, и се раздели с него до рано сутринта на следващия ден, когато, според плана, щяха да потеглят за Гранада с кола под наем, с Берта, за да превежда, и Мария, която щеше да служи за стръв.
– Точно така, госпожо Крафтсман – повтори Берта за кой ли път, – да, Мария е стръвта и трябва да бъде с нас, за да привлече Барбоса и да го хванем на местопрестъплението, разбирате ли? Тя е единствената, която може да свидетелства срещу крадеца, и се предполага, че той ще се опита да я открие, за да ѝ затвори устата.
– Да ѝ затвори устата? – изненада се Мойра.
– Да, да я нарани – уточни Берта. – Да я заплаши, да я пребие или дори да я убие.
– Значи, излагате всички ни на опасност – възмутено отбеляза англичанката, – като водите към Гранада примамката в тази кола. Много умно, наистина!
Марлоу Крафтсман се размърда на седалката. Мойра имаше известно основание за разсъжденията си. Да вземат Мария в същата кола бе риск, който не бе предвидил. Нервно хвърли поглед в огледалото за обратно виждане. Движението бе много натоварено.
– Сесар кара „Харли Дейвидсън“ – информира Мария, разбрала на какво се дължи внезапното притеснение на Крафтсман. – Може да бъде разпознат лесно. Носи кожено яке с оранжева емблема и боти с метални върхове. Нямате представа колко боли да те ритнат с тях. Все едно натрошават всичките ти кости едновременно.
– Какво копеле! – процеди Манчего през зъби.
Берта прегърна Мария още по-силно. Мойра отвори прозореца, показа главата си навън и вдиша студения декемврийски въздух. По някаква странна причина вместо студ чувстваше изгаряща топлина. Усети как ѝ става ужасно лошо, а яйцата по бенедиктински се надигат в стомаха ѝ.