– Не се чувствам много добре – успя да каже, преди устата ѝ да се напълни с повръщано.
Заради отворения прозорец всичко отиде директно върху Мария и като продължение – върху Берта, която я бе прегърнала като майка орлица.
Трябваше да спрат насред полето, встрани от пътя. Наблизо пасяха овце, а на хълма в далечината се издигаше вятърна мелница. Докато засрамената Мойра се извиняваше на английски и със скоростта на светлината отваряше куфара, вадеше копринена кърпа и бутилка минерална вода, две чисти блузи, с които „сега ще се преоблечем, моля ви, не гледайте, господа“, без да забележат, край тях мина един „Харли Дейвидсън“. Моторът бе управляван от един престъпник, който се казваше Барбоса и който възнамеряваше, когато стигне в Гранада, да хване Мария за косите и да я отведе на някой остров в Тихия океан, където никой никога нямаше да ги открие.
Вече бе купил билетите, а парите бе сложил в една чанта.
„Сбогувай се с децата си – смяташе да ѝ каже той, – защото никога повече няма да ги видиш. Или това, или смърт Избирай!“ И тя, най-вероятно, щеше да вземе вярното решение: да избяга с него, въпреки че щеше да е наясно, че от този момент нататък щеше да е собственост на своя палач, робиня на желанията му, обект за страстите му на любовник и насилник. Предмет. Животно. Нищо.
Оказа се много лесно да проследи Мария. Достатъчно бе да изплаши до смърт госпожа Сусана в тъмния коридор на жилището ѝ на улица „Аламильо“, за да му каже, че Берта ѝ е оставила ключовете от апартамента си с молба да полива цветята. Налагало се, защото, както й споделила, трябвало да замине за няколко дни за Гранада с Мария и с още няколко души, не знаеше с кои, това не ѝ казала, за да решат някакъв въпрос.
– Манчего – предупреди Берта инспектора в колата, след като говори по мобилния телефон с разстроената госпожа Сусана, която много притеснена ѝ разказа за посещението на Сесар. – Барбоса е на път
– Ясно – отговори той, без да я погледне в очите.
***
През нощта Берта се обади на Солеа и ѝ разказа подробно за случилото се през последните часове: за признанията на Мария; за това, че Барбоса е лошият герой в историята; че господин Крафтсман – старши лично е затворил офиса на списанието и е освободил всички и най-вече, че рано сутринта на следващия ден тя, Мария, Манчего, господин и госпожа Крафтсман тръгват за Гранада, за да вземат Атикус и да го върнат в Мадрид, след което родителите му щели да го отведат обратно в Англия.
Изведнъж бурята от емоции, която избухна в душата на Солеа, необяснимо как изкристализира в едно остро чувство: болка като при разбито сърце.
Също както лекар опипва на различни места тялото на пациента и го пита: „А тук боли ли?“ докато открие източника на болестта, така и Солеа преглеждаше емоциите си: предателството на Мария, изгубената работа, несигурното бъдеще, за да открие с изненада, че истинската болка, центърът на мъката, мястото, в което се намира онази малка частица, която крещеше, гърчеше се, агонизираше и умираше, е в сърцето ѝ, а то принадлежеше на Атикус Крафтсман. Забеляза как при мисълта да го изгуби всичките останали притеснения ѝ се сториха незначителни. Идеята да съществува без Атикус бе непоносима.
Изкара безсънна нощ, в която непрекъснато се потеше и въртеше върху пружинения матрак, на който бе легнала само защото Атикус бе спал на него. От време на време се взираше през прозореца и се напрягаше да чуе в далечината звука от неговата китара, смешния му акцент, детския му смях... Припомняше си целувката му там, на плажа, аромата му, вкуса му, мекотата му, топлината на дланта му върху корема ѝ... По едно време не издържа, стана и слезе да закуси, въпреки че навън още бе нощ.
Баба Ремедиос, която никога не спеше, я чакаше будна, подпряна на възглавници в смъртното си ложе. Противно на физическото ѝ състояние от последните дни, което включваше стенания, вайкания, охкания, сълзи, викове: „Ох, как боли“, „Майко Богородице, отърви ме от мъките“ и „Сине Божи, вземи ме при себе си“, припадъци и други ужасни страдания, заради които Солеа започна да моли господ по-скоро да се смили над баба й и да я прибере при себе си, за да не страда повече и най– после да почива в мир, сега Ремедиос изглеждаше свежа като кукуряк, а на лицето ѝ сияеше широка усмивка.
– Ела тук, Солеа – повика я тя тихичко, за да не събуди децата, внуците и племенниците, които чакаха кончината ѝ край леглото, като се редуваха да дежурят през нощта.