Огънят гореше, а цялата къща бе потънала в тишина.
– Приличаш на призрак, момиче – каза бабата шепнешком, когато внучката ѝ легна до нея. – Трепериш, краката ти са премръзнали и ходиш прегърбена. Значи ли това, че най-после си разбрала?
– Какво да съм разбрала, бабо Ремедиос?
- Как какво, Солеа? Че си влюбена в Тико! Още от мига, в който си го видяла, откакто го доведе вкъщи, откакто за пръв път се засмя с него, откакто пихте чая на Кандела, откакто скочи през прозореца, за да не се срещнеш с него... Ако това не е любов, момичето ми, да слезе господ и да ме прибере веднага!
Солеа сведе поглед. Белият чаршаф розовееше от огъня, а набръчканите ръце на баба ѝ приличаха на пътища, издълбани от живота. Очите ѝ бяха като огледала, побрали мъдростта на толкова много години, а думите ѝ бяха истини, които се забиваха като ножове в сърцето ѝ.
– Но аз...
– Ти не го знаеше, разбира се. Понякога влюбената жена е последната, която си дава сметка за чувствата си. За разлика от теб Тико е бил наясно още от първия миг. Ако не го бе разбрал веднага, нямаше да те последва в Гранада, нямаше да прекара дни наред в тази къща, лющейки боб, нямаше да се учи да свири на китара, нямаше да върви три дни и две нощи от онзи плаж само за да е близо до теб... Той го знае, Солеа, но е англичанин, дъще, и не разбира, че тук нещата се правят по различен начин. Че един мъж може да се появи през нощта в дома на бащата и да открадне дъщеря му, да я отведе в някоя плевня и да ѝ направи дете – това стори дядо ти с мен... Може да си разкъса ризата, да се удря с юмруци в гърдите и да се бие за любимата си, ако не му позволят да се ожени за нея, защото не е богат... Може да я отведе от селото, да я отнесе на ръце на хълма и да я люби с гняв, с нежност, с желание... Но Тико е от друго тесто. Изглежда, като да не иска да си цапа ръцете, Солеа, но всъщност умира за теб. Виждам го в очите му всеки път, когато слизаш по стълбите и минаваш през стаята. Като че ли засиява целият, когато влизаш, и изгасва, когато излизаш.
Солеа слушаше като попарена думите на баба си, опитвайки се да преброи бръчките по ръцете ѝ, и осъзна, че Ремедиос, която бе експерт по човешките емоции, е абсолютно права.
– И какво да правя сега? Как да му кажа, че съм влюбена в него, след като се държах толкова зле?
– Няма нужда да му казваш нищо, дъще. Ти си мълчи! Мълчи си... Мъжът е този, който трябва да атакува, а жената – да се предаде. Мъжът трябва да се чувства победител... Ти остави всичко на мен. Кажи му, че умирам, да дойде веднага, защото няма да изкарам нощта.
– Ох, бабо Ремедиос, не ме плаши така! – проплака Солеа.
– Не ставай глупава, Солеа, момичето ми! Разбира се, че не е истина. Не си ли даваш сметка, че лежа три месеца в това легло, по-здрава от бик, и чакам да видя дали най-после ще се решиш да спечелиш Тико?
Солеа не можеше да повярва на ушите си. Ремедиос я гледаше с невинна усмивка на лицето, като че ли бе съвсем нормално да ги изплаши всички до смърт с приближаването на кончината си. Бяха дошли братовчедите от Антекера, които спяха на пресекулки и не се отделяха от леглото ѝ, за да не би господ да си я прибере неочаквано някоя нощ.
Баба ѝ се измъкна изпод чаршафите, сбръчкана и дребна, каквато си беше, с разрошена коса и нощница, прокъсана от дългото въргаляне в леглото, и каза:
– Какво облекчение, Солеа! Вече направо щях да откача! Майка ти готви ужасно, момиче! Колко се радвам, че пак ще поема кухнята, защото моята Мануела е на път да ни умори от глад!
Един от братовчедите, който спеше в хола, се размърда в съня си. Огънят пращеше в камината, а Ремедиос раздвижваше тялото си така, сякаш бе инструктор по йога.
– Не ме зяпай така, все едно си изгубила ума и дума каза тя на внучката си. – Тичай да откриеш Тико и му кажи, че умирам. Върви! Кажи му, че преди да умра, искам да му кажа нещо много важно. Една тайна, която ме искам да отнеса със себе си в гроба.
След като се разкърши, Ремедиос се върна в леглото, издърпа завивката до носа си, докара на лицето си изражение като на болен човек и се развика: „Света Богородице, спаси ме от мъките ми“. Една далечна братовчедка най-после се събуди от дълбокия си сън, приближи се до „смъртния“ одър, сложи ръка на челото ѝ, прецени че няма температура, и я попита дали иска нещо за закуска.
– Пържен хляб с яйце и сланина – отговори Ремедиос. Може и да умираше, но ни най-малко не бе изгубила апетита си.
***
Солеа знаеше наизуст само „Отче наш“ и „Аве Мария“. Останалите молитви, които ползваше, бяха кратки и тя сама си ги измисляше, според нуждите на ситуацията, като например: „Света Дево, избави ме от това изпитание“ или „Свято Иисусово сърце, бъди милостиво“. Вярно, не бяха много литургични, но бяха искрени. Освен това Солеа си спомняше за бог не само при нужда, а му благодареше ежедневно за всичко хубаво в живота си: за майка си, за баба си, за братята си, за петдесетте членове на многобройното си семейство, за приятелките си от „Либрарте“, за работата си, за апартамента в Мадрид, дори за пресните картофки с подправки, които приготвяха в бара на ъгъла, а от известно време насам бе включила в благодарностите си и зелените очи на Атикус, които усещаше върху гърба си.