Докато бързаше по стръмната уличка, която стигаше до пещерата на Долорес, се молеше тихо, без да забелязва, че ситен и лек като ангелски сълзи дъждец навлажнява и къдри косата ѝ, и мокри ръба на дългата ѝ до глезените пола, Молеше Дева Мария – „защото ти си жена и ще ме разбереш по-добре от всички други“ – да ѝ помогне да намери изход в тази безизходна улица на любовта ѝ към Атикус Крафтсман: англичанин, русокос, непохватен и безбожник – нещо, което той горкият не е могъл да избегне, като се има предвид мястото, където се бе родил. „Не забравяй, Света Богородице, че е от семейство на протестанти, даже по-скоро агностици, да не кажа направо атеисти“, въпреки че баба ѝ Ремедиос наполовина го бе убедила в съществуването на рая, защото му бе обяснила, не той е нещо като да прекара вечността, пиейки чай със Солеа.
До този момент тя бе направила всичко възможно, за да не отвори вратите на душата си. Беше я превърнала в крепост, обградена от ров, пълен с гладни крокодили, бранена от вярна и многочислена войска от предразсъдъци и условности, от които не беше ясно как ще се освободи, след като ги бе хранила толкова време и така всеотдайно. Но все пак, с всяка нейна крачка под дъжда, някоя непристъпна кула падаше, а над рова се спускаше мост, по който той да мине и да стигне до вътрешността на замъка, до сърцето на мрака, където тя го чакаше заспала, или по-скоро неспособна да осъзнае, че друго спасение, освен неговите целувки, няма, че друго изкупление, освен любовта му, няма и няма друг рай, освен компанията му.
Пещерата бе здраво залостена. Атикус Крафтсман спеше до единствения прозорец зад вратата. Солеа почука два пъти, после още веднъж, изчака малко и пак почука. Най-накрая се чу шум от влачене на крака, някой махна резето, а през открехнатата врата се процеди топла тъмнина, придружена с миризма на тютюн и вино – следите от снощното представление за туристите.
– Солеа! – възкликна Атикус – изненадан, рошав, по потник и боксерки на Ралф Лорен.
– Баба Ремедиос умира – изстреля Солеа. – Пита за вас и каза да дойдете, защото не искала да умре, без да ви каже някаква тайна.
Реакцията на Атикус Крафтсман бе много по-различна от студения отговор, който Солеа очакваше. Изведнъж младежът я прегърна, все едно бе спасителният му пояс, и заплака като дете. Ридаеше неудържимо, тялото му се тресеше от мъка, а сълзите му мокреха косата ѝ. На нея – внучката. Тази, която трябваше да е съсипана, а бе спокойна и щастлива да се намира в прегръдките на мъжа, когото тайно обичаше, без да е сигурна какво точно да каже или да направи при тази проява на чувствителност
– Ръцете ви са премръзнали, господине! – успя да промълви тя накрая. – Облечете си нещо, за да не настинете.
Но тъй като той продължаваше да я стиска в здрава прегръдка, а тя не знаеше какво да направи с ръцете му, обвили тялото ѝ, реши също да го прегърне, но по-скоро както се прегръща дете – внимателно и състрадателно. След малко двамата вече вървяха към къщата на Ередия, където ги чакаше Ремедиос, здрава като скала и нетърпелива да приложи на практика магията, с която смяташе да разреши любовните проблеми на внучката си.
В действителност нямаше нужда нито от намесата па бабата, нито на другиго в тази история на лъжи и разочарования. Просто щеше да е достатъчно, ако там, на онзи хълм, на прага на онази пещера, Солеа бе признала на Атикус Крафтсман, че е луда по него, въпреки недоумението, в което я хвърляха британското му възпитание, пристрастеността му към „Ърл Грей“ на „Туинингс“, манията му да не яде месо, лекото му накуцване, причинено от скъсано сухожилие на коляното при гребане, строгият му баща и претенциозната му майка, аристократичните му, анахронични и флегматични маниери и тези толкова студени пръсти, които онзи ден там, на плажа, обходиха тялото ѝ и се задържаха върху вдлъбнита на корема ѝ.
-Хайде г-н Красман да вървим! Баба ви чака.
Атикус избърса сълзите си в русите косми на ръката си и подсмърчайки, влезе в пещерата. След две минути излезе, облечен в черно. Черен панталон, черна риза, разкопчана на гърдите, черен колан и черен чадър, под който подслони Солеа, за да я предпази от дъжда, който продължаваше да се сипе върху мократа ѝ коса.