Ако не бяха по английски русата му коса и бялата кожа, би минал за чистокръвен циганин. Защото всъщност Атикус Крафтсман се превръщаше точно в това: в Тико от пещерата на Долорес, който свиреше на китара с ноктите на душата си и пееше най-тъжните солеарес[54] от Албасин, Гранада.
Така, рамо до рамо, под декемврийския дъжд, двамата пристигнаха в къщата на Ередия и влязоха в хола, където роднините денонощно бдяха над Ремедиос, за да не е сама, когато господ дойде да си я прибере.
– Бабо – промълви Атикус.
– Тико, момчето ми – отговори му тя от „смъртния“ си одър. – Ела тук, до мен. А останалите, напуснете – заповяда старата жена и припомни прословутата реплика на Лола Флорес[55]: – Ако ме обичате, вървете си.
Внуците и племенниците отидоха да пият кафе със сладки и оставиха тримата – Ремедиос, господин Крафтсман и Солеа, да си говорят някакви тайни неща.
– Кажи ми, Тико! – започна бабата. – Ти защо дойде в Гранада? Я да видим...
Атикус се размърда неспокойно на мястото си.
– Дойдох да купя едни стихотворения – призна той, – защото повярвах, че пазите неиздадени творби на Федерико Гарсия Лорка, които от срам не искате да извадите.
– Срам от какво, Тико?
Сега Солеа се размърда на стола. Спомняше си много добре онази сутрин в „Либрарте“, когато едва не уби Атикус Крафтсман заради предположението му, че дядо ѝ е бил педераст
– За да не си помислят хората, че мъжът ви...
– Че това на Лорка е било заразно ли? – попита старата жена с ирония. – Че са били любовници? Но, сине, ако мъжът ми ми е направил едно дете преди сватбата и още тpи – след нея, как може да е обратен?
– Трудно – призна той.
Атикус внезапно вдигна поглед от милото лице на бабата, за да го забие в намръщеното лице на внучката, която би предпочела земята да я погълне, отколкото да присъства на този разговор.
– Истината е – продължи Ремедиос, – че имахме нужда от някакъв мотив, за да те доведем в Гранада. Затова ти разказахме тази измишльотина с поемите. След това обаче се влюбихме в теб и не искахме да те пуснем да си ходиш, така че продължихме да те лъжем.
Солеа усети, че не ѝ стига въздух. Както изглежда, баба ѝ го бе казала вместо нея. „Влюбихме се“, бе изрекла тя, сочейки с глава към нея.
– Но този път лъжкинята бях аз – призна старицата. – Защото се страхувах, че моята Солеа ще се върне в Мадрид, а ти – в Англия, и пътищата ви ще се разделят. Ето защо се престорих на болна и на всички казах, че Умирам.
– Не умираш ли, бабо? – възкликна Атикус.
– Не, момчето ми, по-здрава съм и от теб!
Каза последното, без да може да сдържи кикота си. Атикус се хвърли да целува набръчканите ѝ ръце.
– Изплаших се до смърт бабо Ремедиос! Повярвах, че наистина умираш!
– Съжалявам, сине – отговори разнежена тя. – Не вярвах, че ме обичаш толкова.
По лицето на англичанина все още личаха солените пътеки, които сълзите бяха оставили по бузите му, а ръцете му все още бяха леденостудени.
– Виждам, че обичта ти е истинска – продължи тя. – И си помислих, че ти си избраният човек, на когото ще кажа тайната си. Защото е истина, че има тайна, както и че не искам да я отнеса в гроба.
– Но, бабо – възропта Солеа, която бе седнала в долния край на леглото, – недей да продължаваш да лъжеш господин Красман. Достатъчно го лъгахме през цялото това време.
– Ти мълчи и слушай, момиче! – смъмри я баба ѝ. – Тази тайна засяга и теб, цвета на очите ти и цвета на кожата ти.
Солеа погледна изплашено Атикус, а той отвърна на погледа ѝ с любопитство. Очите на Солеа бяха два сини фара, а кожата ѝ имаше цвета на пясъка на плажа – тъмно злато, но по-светла от тази на сестрите и съседките ѝ.
– Ти приличаш на прадядо си, Солеа. Затова си толкова бяла.
„Бяла“ не бе точно думата, която Атикус би използвал, за да опише жената, която го бе покорила веднага, като че ли с някаква магия. По-скоро би я нарекъл „екзотична“ – с тази черна коса, сини очи и мургаво-златиста кожа. Но в сравнение с другите жени от рода ѝ можеше да се каже, че е бяла. Разбира се, едно друго „бяло“, характерно за Сиера Невада, което явно бе доста по-различно от англо-саксонското разбиране за белота.
– Разбираш ли, Тико, момчето ми – започна да разказва Ремедиос, все още в леглото. – Когато майка ми се омъжила за баща ми, е била бременна от друг мъж. Това го знаел само той, който я обичал още от детството им и много плакал, когато тя отишла да прислугва в една голяма къща в Гранада, понеже се страхувал, че господарите там ще му я откраднат „Не отивай, Макарена, моля те, не отивай, защото ще те изгубя“, но тя не отстъпила. Била много твърдоглава и не търпяла някой да ѝ казва какво да прави, така че заминала за онази къща.