Един ден обаче там пристигнал приятел на сина на господаря – младеж на двайсет и няколко години. Той не бил съвсем добре, защото бил участвал в не знам коя си война и бил ужасен от онова, което преживял там. Имал кошмари, по цели нощи викал, а сутрин се събуждал подпухнал от плач и плувнал в пот И моята Макарена, нека почива в мир, се оставила да я убеди да спи при него, защото се страхувал от духовете на мъртвите войници. Така ѝ казал. И тя спала с него, излекувала го, а после, когато разбрала, че е бременна, не казала нищо на никого, освен на баща ми.
Върнала се тук, омъжила се с бяла рокля и заживяла в пещерата на Долорес, която тогава се наричала „пещерата на Макарена“, а баща ми ѝ направил още четиринайсет деца, така че общо станали петнайсет.
– Значи, бабо, прадядо ми е бил англичанин? – попита заинтригувана Солеа.
- Точно така. Англичанин. Но не от Англия, а от Северна Америка. И много известен, както се оказало.
– Известен?
- Да, много известен! Иначе сега нямаше да ви разказвам тази история, която никой освен мен не знае. Даже преди да срещна Тико, бях решила да отнеса тайната със себе си в гроба.
От изненада Атикус не знаеше какво да каже. По датата, описанието и мястото, където се бяха случили събитията, беше сигурен, че знае за кого говори баба Ремедиос.
– Ти вече разбра за кого става въпрос, нали, Тико? – отгатна мислите му тя.
– За Хемингуей – едва успя да изрече той.
– Същия – потвърди баба Ремедиос и точно в този момент някой почука на входната врата.
Мануела, която беше в кухнята, прекоси хола почти тичешком, за да отвори. Поздрави ги пътьом с добро утро, забързана да пусне в дома им всеки, дошъл да изрази уважението си към умиращата ѝ майка.
Когато се върна до леглото на Ремедиос, бе бледа като призрак.
– Солеа, дъще, на вратата е шефката ти Берта, приятелката ти Мария, двойка англичани и един мъж, който прилича на полицай. Да не си направила нещо нередно, скъпа?
***
Съдбата не би могла да избере по-лош момент за първата среща на Солеа Абад Ередия с бъдещата ѝ свекърва Мойра Крафтсман. Може би затова години наред бе толкова трудно да се счупи ледът между тях, въпреки усилията на горкия Атикус да размрази двата полюса и да събере противоположните два свята, към които принадлежаха двете жени. Томахавката на войната бе размахвана до деня, в който се родиха близнаците Том и Хъкълбери – единият рус, другият чернокос, които, необяснимо защо, в къщата на баба им по майчина линия бяха наречени Сипи и Сапе[56], за недоумение на Крафтсманови, които нито бяха чували за автора, създал двата образа, нито искаха да задълбават в иберийския хумор.
„Моите внуци – заяви Крафтсман – ще носят имената на герои от култов роман, каквато е традицията в семейство Крафтсман от незапомнени времена, а не смешните прозвища на някакви комични персонажи.“ А Атикус добави: „Гръм и мълнии!“ с което предизвика смеха на Мануела, Ремедиос, Консуелос и на седемнадесетте братовчеди, които дойдоха в болницата в Гранада, за да са край Солеа по време на раждането.
В деня, в който се запозна с Мойра, Солеа бе с мокра коса, изкаляна пола и пълни със сълзи очи, седнала в края на леглото на една беззъба, рошава и умираща старица, която по някаква необяснима причина държеше ръцете на сина им Атикус.
В действителност в онази тъмна стая, осветявана само от огъня на камината, господин и госпожа Крафтсман не успяха да разпознаят изчезналия си син в младия циганин с русите къдрици. Трябваше първо Атикус да ги разпознае, въпреки ужасния вид, в който се появи майка му: бледа и току-що повърнала, увита в мръсен шлифер, който освен това ѝ бе голям.
– Мамо! Татко! – възкликна той, скачайки от столчето, на което бе седнал край „смъртното“ ложе на баба Ремедиос.
– Атикус?
Мойра Крафтсман припадна. Първо замръзна на място, после се разтрепери и накрая падна рязко, като талпа, удряйки носа си в теракотените плочки на пода.
– Доведете Консуелос! – извика бабата от леглото, сещайки се за лечителските способности на по-малката си сестра и съвсем забравила, че на три пресечки от дома им управата на Андалусия бе открила нов и много модерен здравен център, в който се приемаха всякакви спешни случаи.
Консуелос, която спеше в една от стаите горе, слезе тичешком и се хвърли на пода върху Мойра, като я обгърна с ръце и крака, все едно ще спасява човек от удавяне и трябва да плува с него до брега.