С ухо, долепено до ключалката на вратата, инспектор Манчего установи точния час, в който английското семейство заспа. Трябваше да бъде много внимателен, защото бе поел отговорността денем и нощем да пази тези хора и да ги изпрати живи и здрави в централата на Скотланд Ярд, заедно със сина им, изчезналия Атикус, открит най-накрая в отлично здравословно състояние благодарение на детективските му умения, за които трябваше да бъде повишен и да получи медал.
Берта пък, след като се увери, че валиумът най-накрая бе подействал на упоритото напоследък безсъние на Мария, тръгна към двора да подиша въздух и се натъкна на обемистия задник на Манчего, с пистолет на кръста, притиснал ухо до вратата на Крафтсман.
Поколеба се дали да не се върне тихичко в стаята си, за да избегне срещата с него. Още не можеше да му прости несправедливите обвинения, които хвърли срещу нея и най-обичните ѝ хора. „Отвличане, подвеждане на органите на реда, кражба, незаконно прехвърляне на пари, измама...“
Манчего я бе наскърбил много, а разочарованието ѝ бе огромно и въпреки многобройните извинения, които ѝ бе поискал после („Прости ми, Берта, знаеш, че не го мислех наистина, беше заради напрежението в момента, обичам те, чуваш ли? Обичам те, уверявам те, че никога не съм обичал никоя друга!“), фактът, че я бе засегнал толкова, все още наклоняваше везните в полза повече на негодуванието, отколкото на прошката.
Същевременно обаче пътуването до Гранада, продължителният дъжд сутринта, виновната му физиономия на дете, което съжалява, след като е свършило голяма пакост, размекваха твърдото ѝ като варен картоф сърце.
– Една цигара? – каза тя зад гърба му.
Манчего се обърна рязко кръгом, като едновременно с това постави ръката си на пистолета.
– За бога, Берта, как ме изплаши! – реагира той. – Не прави така повече! Опасно е да стряскаш полицай на служба, виждаш, че съм въоръжен, а и напрегнат освен това.
– Да – отговори тя. – Напрежението ти личи, затова ще ти дойдат добре пет минутки почивка за една цигара. Спят ли? – попита тя.
Като новородени.
– Мария най-после успя да заспи.
– Тогава само ти и аз сме будни. Не знам дали си забелязала, но хотелът е празен.
Беше истина. 15-и декември, петък, в навечерието на уикенда, би бил идеален ден за туризъм, но въпреки това този прекрасен хотел беше изцяло на тяхно разположение – с андалуския си двор, с дървените си балкони и мушкатата.
– Хората спестяват за Коледа.
– Сигурно.
Когато си мислеше за Коледа, душата на Берта се свиваше. През изминалите години винаги бе украсявала с въодушевление офиса на „Либрарте“. Купуваше елха, окичваше я с играчки, купуваше няколко саксии с коледна звезда, които слагаше по бюрата на момичетата, покриваше копирната машина с покривка от кадифе и върху нея разполагаше сцената на Рождество. Слагаше да се изстудява и бутилка сайдер, която отваряха на 24-и сутринта, а тя вдигаше тост: „Бъдете щастливи, бог да ви благослови, влъхвите да ви донесат много подаръци, следващата година да е по-добра, да бъдем все така едно и все така близки приятелки!“.
Но тази година нещата изобщо не бяха толкова хубави: офисът бе затворен току-що, всички те останаха без работа и като за капак, Мария се оказа крадла, предателка и лъжкиня. Наистина, принудена от обстоятелствата, малтретирана и заплашвана от един безсърдечен мъж, но си оставаше престъпничка, по чиято вина списанието бе съсипано, заедно с живота на всяка една от тях.
– Какви планове имаш за Коледа? – попита Манчего.
– Освен че ще занеса сладкиши на Мария в затвора, нямам други планове – каза с тъжна ирония тя.
– Разбирам – прошепна Манчего.
– А ти? – попита на свой ред Берта.
– Мислех да си отида на село... Знаеш ли, че вече три години не съм прекарвал Коледа с родителите си?
– И защо?
– Защото, Берта... Истината е, че всеки път когато си отида у дома, ме питат дали са ме повишили, дали съм си намерил приятелка и дали съм разрешил някой важен случай, а това ми носи усещането, че година след година ги разочаровам.
– Но тази година е различно...
– По отношение на работата – да. По отношение на приятелката – не – отговори той.
Берта усети, че я залива странна топлина. Също както като малка, когато пиеше греяно вино на селския площад и ушите ѝ започваха да парят, краката ѝ да треперят, а очите ѝ да се пълнят със сълзи.
Манчего не бе запалил цигарата. Мачкаше я между пръстите си, които трепереха също като краката на Берта. И двамата мълчаха. Очите им обаче говореха. Казваха, че разочарованието започва да отстъпва място на едно друго чувство, а гордостта, самомнението, навиците им на заклети ергени, нагласата към самотата бяха изчезнали като по чудо и нямаше как да избегнат срещата на новите чувства в сърцата си, някъде там, на пътя между надеждата и страха.