Выбрать главу

– Манчего – каза за втори път – Полис. Еспейн. Йес, йес. Нот ин хоспитал.

И за трети път: Ин хоспитал нот.

Приятелите му го гледаха заинтригувани. Никой не се осмеляваше да попита каквото и да било.

– Току-що информирах господин Крафтсман, аристократа, който е важен бизнесмен от Лондон и със сигурност – приятел на кралицата, че синът му не е в болница.

Инспекторът се облегна назад на стола и изпъна крака.

– Когато се разследва изчезване – започна да обяснява той на възхитената си аудитория, – първото, което трябва да направим, е да проверим дали изчезналото лице не е станало жертва на инцидент или на обир с насилие. За тази цел трябва да се свържем по специалната полицейска линия с всички болници в страната. В Испания има хиляди. Съобщават се данните на лицето и се чака.

– И нищо... – разбра сега Масита.

– Нищо? – реагира инспекторът

– Е, добре де, не са го открили – коригира се приятелят му.

– Точно така – не е в болница – потвърди полицаят

– Значи, на господин Крафтсман сега ще му олекне – предположи Хоси.

– Нищо подобно, Хоси! – възрази Манчего. – Помисли малко. Ако изчезнал субект се появи, дори и зле пострадал, в болница, това е възможно най-добрата новина. Много по-лошо е да си в неведение къде е и в какво състояние се намира. Това, че не е в болница, може да означава, че е мъртъв на дъното на някой кладенец например. Или отвлечен.

Инспекторът каза последното с особен тон, леко натъртвайки на всяка сричка.

– И си сигурен, че не става въпрос за наркотици? –настоя Хоси.

***

Марлоу Крафтсман лежеше с „Пустата земя“ [9] в ръка, увлечен в преследване на Свещения Граал, а въображението му рисуваше празни гробници и други поетични ужасии, когато го стресна звънът на телефона на нощното му шкафче.

Той вдигна слушалката. Гласът на инспектор Манчего, на фона на звън на чаши, смях на някакви хора и силна музика, предизвика у него болка като от удар с камък в тила. Мъжът от другата страна на линията крещеше неразбираеми думи на странен език.

Нот ин хоспитал? – успя да схване най-накрая англичанинът

Пое дълбоко дъх. После издиша бавно, притискайки едновременно слепоочията си с показалците, както се бе научил да прави при стрес от една стара източна техника за релаксация.

Разбира се, преди да се обърне към полицията, Марлоу Крафтсман, подпомогнат от двете секретарки от офиса на издателството, от които изиска пълна конфиденциалност относно издирването, беше звънял във всички болници в Испания. Без резултат. Беше звънял и във всички полицейски участъци, затвори, хотели и други обществени места, където мислеше, че би могъл да открие някаква следа за местонахождението на сина си. И пак нищо.

После се увери, че Атикус не е наемал автомобил или яхта, не е летял със самолет, нито е пътувал с влак или ферибот. Едната секретарка предложи да проверят и къмпингите, но Марлоу бе сигурен, че синът му би могъл да се намира на такова зловонно място единствено ако е бил отвлечен, а това веднага поставяше малкото му разследване на друго ниво – достатъчно сериозно, за да поиска професионална помощ.

Воден от логиката на това разсъждение, Марлоу отиде заедно с Чарлс Бестман, неговия доверен човек, в централния офис на Скотланд Ярд. Там един любезен полицейски инспектор настоя да се обърнат към властите в Испания, защото, както каза той, „тези случаи с изчезнали хора се разследват по-добре на място“.

Господин Бестман говореше перфектно английски, френски, немски и испански език, така че без проблем можеше да поеме ролята на преводач.

*

Чарлс Бестман също подскочи, когато телефонът в къщата му в Челси Гардънс звънна след девет часа вечерта. Вече беше по пижама. Погледна стенния часовник в хола, за да се увери, че наистина е толкова късно. Този часовник беше неизменно точен. Бе принадлежал на дядо му, бе оцелял при бомбардировките, при подялбата на имущество и други семейни катастрофи и продължаваше да бъде абсолютно безпогрешен.

– Скъпи, възможно ли е някой да звъни по това време? – изненадано попита жена му Виктория.

Чарлс вдигна слушалката и заслуша мълчаливо.

Чуваше се смесица от гласове, звън на чаши и музика. Той наостри слух и усети как пулсът му се ускорява. Ако младият Крафтсман беше отвлечен, както подозираше, рано или късно трябваше да дойде заплашителното обаждане с искането за откуп. Беше си представял разговора многократно: „В момента заложникът е добре – щяха да кажат, – но ако не платите незабавно, ще му отрежем едното ухо. Донесете парите в куфарче и в никакъв случай не уведомявайте полицията“. После щяха да дадат инструкции къде да отидат – разбира се, на някое безлюдно място в покрайнините на града, и щяха да ги предупредят да не носят оръжие и да не правят номера. И накрая, най-лошото – щеше да се наложи да съобщи на Марлоу Крафтсман ужасната новина.